Ала тя не го слушаше. Втурна се към униформените мъже, които се отдръпнаха, откривайки тялото на Стефано, проснато край локвата. За миг Мариуча се спря. Погледна съдията, после Ло Коко и накрая журналиста, който крадешком се взираше в лицето й и записваше нещо в тефтера си. Внезапно се спусна към трупа и от гърлото й се изтръгна нечовешки вик. Следователите напразно се опитаха да я задържат. Отново проблесна светкавица. Очите й се изпълниха с ненавист, тя се втренчи във фоторепортера, вдигна с две ръце полите си и плюейки в лицето му, изкрещя:

— Ето! Снимай и това! Копеле мръсно!

После изплака и се отпусна в ръцете на следователите, като продължаваше да стене, свила устни и отметнала глава назад.

Съдията и Ло Коко се спогледаха. Сега вече бяха сигурни, че няма да изкопчат нито дума от устата й.

Втора глава

Мариуча бавно отвори очи. Намираше се в голямото имение на дон Анджелино Феранте. Седеше на пейката до стената в голата бяла стая, която й напомняше за чакалня. Старата прислужница Кармела се приближи до нея и й поднесе купа бульон. Мариуча едва-едва се усмихна, но не отпи от бульона.

Вгледа се пред себе си. В този момент Никола д’Амико, старият consigliori1 на фамилията Феранте, отвори тежката врата към кабинета на дон Анджелино. За миг Мариуча зърна свекър си, седнал в креслото зад писалището. После съветникът изчезна от погледа й.

Когато д’Амико влезе в кабинета, дон Анджелино дори не се помръдна и продължи да седи, загледан в телефона на бюрото, сякаш всеки момент го очакваше да иззвъни. Изминаха няколко секунди, които й се сториха безкрайни на фона на тягостната тишина, после се разнесе кратък припрян звън. Дон Анджелино се размърда и бавно вдигна слушалката.

За момент остана неподвижен, после затвори телефона.

Никола д’Амико го погледна в очакване да чуе от устата му името, което току-що му бяха съобщили: името на човека, който беше убил Стефано. Все така загледан в празното пространство, дон Анджелино произнесе с безстрастен глас:

— Гаспаре Ардицоне.

После попита:

— Чий човек е той, Никола?

Във въпроса му не прозвуча нито сянка от любопитство.

— На Билечи. Човек е на дон Сантино Билечи — отвърна д’Амико.

— Познаваш ли го?

— Вие също го познавате… Не го ли помните от сватбата?… Наричат го Тунизиеца… Долен тип!… — добави той.

— Тунизиеца значи! — промърмори сякаш на себе си дон Анджелино. Няколко мига остана замислен, после добави: — Къде са синовете ми?

— Очакват ви…

— А Лучано?

— Пристигна.

— Ти ли му каза да дойде?

— Никой не му е казвал. Сам дойде.

Дон Анджелино взе от кутията на масичката една недопушена тосканска пура и бавно започна да я пали. Отдавна желаеше да види сина си, но сега съжаляваше, че повод за това беше станало погребението. Впрочем Лучано също като Стефано бе предпочел да решава нещата си на своя глава. Можеше да се каже, че се ожени и замина за Щатите против волята му. Момичето се казваше Барбара. Запознали се на плажа и американката бе проявила интерес към сина му, защото, изглежда, беше решила да приюти в леглото си първото хубаво момче, което й попаднеше. Лучано беше преспал с нея, но това не беше достатъчен повод, за да му я доведе в къщата. Сутринта, когато дойде, за да му заяви, че иска да се ожени, дон Анджелино направо го съжали. По-късно Лучано му каза, че Барбара е дъщеря на милиардер, и той го изгони. Можеше и да преглътне, че синът му се е увлякъл и се жени за чужденка, но това, че бе стигнал дотам, да се легитимира чрез банковата сметка на тъста си, бе истински позор. Парите бяха най-малкото, което липсваше в семейството им, особено пък на Лучано. Едва по-късно дон Анджелино разбра, че онова, което желаеше най-големият му син, бе да смени обстановката. Искаше да замине за Америка и Барбара се бе оказала подходящ повод, за да остане там. Не желаеше нито да става адвокат, нито да живее от доходите на баща си. По характер беше прекалено независим, за да се подчини на суровите закони на фамилията.

Все пак дон Анджелино не се отказа да следи сина си, макар и от Сицилия. Мина известно време и Лучано му изпрати една снимка, направена пред басейна в двора на къщата му в Лос Анжелос, върху която със стрелка беше отбелязал спалнята им. После престана да се обажда. Приятелите от Америка му съобщиха, че шест месеца по-късно Барбара бе поискала развод и Лучано, останал единствено с куфарите си и няколко хиляди долара в джоба, бе тръгнал да обикаля из улиците на Ню Йорк.

Никола д’Амико беше на мнение, че в крайна сметка Лучано ще се завърне вкъщи, още повече че баща му беше дал нареждане никой да не му помага, ала дон Анджелино знаеше, че синът му няма да се върне назад. Той нямаше да понесе подигравките на братята си, а още по-малко бремето на неуспеха, за който многократно бе предупреждаван. Няколко месеца по-късно достигна информация, че след сбиване в един локал на 42-ра улица Лучано бе влязъл във войнството на Франк Палацоло. Приятелите в Ню Йорк бяха получили нареждане с нищо да не го улесняват, но не и да пречат на избора му. След време пристигна една бонбониера, изпратена от самия Франк, което означаваше, че Лучано блестящо бе издържал кръщението в неговата фамилия. От този момент дон Анджелино се примири.

Досието на Лучано беше и дори сега си оставаше съвсем чисто. Можеше да се счита за американски гражданин и покрай Франк Палацоло бе стигнал до най-висок пост. Дон Анджелино с болка си помисли, че фамилията лека-полека се разпилява, и сега като че ли за първи път откри тази истина. Беше се борил да извоюва достойно място за синовете си в едно общество, срещу което се беше опълчил, а ето че двама от тях бяха решили да не се съобразят с него. Стефано се беше опитал да влезе в кръга на едрите предприемачи, като не потърси помощ нито от него, нито от хората, които самият той бе поставил на влиятелни постове, дори в Парламента. Лучано отиде в Америка и стана гангстер, без даже да се обърне към баща си.

Сега най-малкото и най-скъпото му момче беше натъпкано с олово и това потвърждаваше извода, че дон Анджелино правилно бе прозрял нещата. Времената се бяха променили и на бял свят се бяха появили куп безскрупулни хора.

Прекалено дълго беше кротувал, ала сега бе дошъл моментът да се размърда. Дон Сантино Билечи контролираше строителните терени в онази зона на Палермо, където бяха убили сина му, но заповедта за убийството в никакъв случай не бе негова. Освен че беше интерниран, той преди всичко му беше приятел и никога не би одобрил подобна мерзост към него.

За последен път бе видял дон Сантино Билечи на сватбата на Стефано. Беше се усамотил и седеше под колоните на навеса. Жена му Тереза бе наметнала коленете му с шал на шотландски карета и когато се доближи до него, дон Сантино се обърна, усмихна се тъжно и каза:

— Ех, Анджелино, старост-нерадост… Знаеш ли, от няколко дни насам непрекъснато ми е студено… Разбираш ли какво значи това?…

Дон Анджелино сви рамене.

— Само на младите никога не им е студено… На тях кръвта им е гореща, Сантино…

— Главите им са горещи на младите, Анджелино, главите… и в това е нещастието…

— Младите са си млади… Искаш ли чаша вино?

Взе една чаша от подноса на сервитьора, който минаваше в момента край тях, поднесе я към устните си, отпи една глътка, продължавайки да гледа приятеля си в очите, след което му я подаде.

— Наздраве, Сантино… За нашето здраве, от което така много се нуждаем…

Никола д’Амико стоеше настрана, сякаш очакваше нещо.

— Кажи на момчетата, че идвам — погледна го дон Анджелино. Стана и бавно се приближи до

Вы читаете Целувам ви ръка
Добавить отзыв
ВСЕ ОТЗЫВЫ О КНИГЕ В ИЗБРАННОЕ

0

Вы можете отметить интересные вам фрагменты текста, которые будут доступны по уникальной ссылке в адресной строке браузера.

Отметить Добавить цитату
×