Перлата на любовта

Нямам време, отчаяно помисли Тъмнокосата.

Страхът я разтърси. Забрави го, ако не искаш да прекараш следващите пет години от живота си с плъховете в някой долен английски затвор!

В този миг мрачният й нападател развърза копринения колан на халата си.

Тъмнокосата се досети какво иска да направи.

— Не съм взел нищо, мистър, честна дума! Само една скапана носна кърпа — захленчи тя. — Само едно нищожно парченце коприна. Няма що да връзваш човека кат’ някое проклето пиле за такава дреболия!

— Дреболия ли? За тази дреболия ще прекараш пет години в Нюгейт, хубостнико! А може и каторгата да не ти се размине.

Каторга? Милостиви Боже, ами баща й? Тя изпъшка и отново напълно се отпусна.

— Какво става! Изправи се, дяволите да те вземат! Няма да се измъкнеш, като…

Но графът не довърши. В този миг пленникът отчаяно се изви, бясно ритна и се измъкна между краката му. После, с един добре пресметнат удар, го повали на колене.

Графът се преви от болка, а Тъмнокосата се втурна по коридора, хвърли се към прозореца и изскочи на покрива.

Пред нея изгряващата луна образуваше сребърни ореоли около купола и тъмните кули на „Сейнт Пол“.

Красиво е, бегло си помисли тя.

И ако не беше много, много предпазлива, това щеше да е последното, което щеше да види.

* * *

Само по риза и с разчорлена коса, безукорният обикновено граф Морлънд се втурна към дъното на двора. Пред очите му слабата фигурка се плъзна покрай един комин и се скри зад билото на покрива.

Морлънд сподави ругатнята, прескочи ниската дървена ограда и продължи по тясната алея зад къщата. Стигна до следващата пресечка и спря, запленен от вида на малкото черно петънце, което се придвижваше към ръба на покрива.

Крехката фигурка безмълвно пристъпваше напред. Тя повдигаше грациозно краката си, а движенията на ръцете наподобяваха плавния и бавен замах на криле.

Каква красива гледка — мина през ума на Морлънд.

Нещо трепна дълбоко в съзнанието му, някаква връзка, която знаеше, че трябва да направи. Но страхът и брендито бяха притъпили способността му бързо да реагира и сега той можеше да мисли единствено за малкия тъмен силует, очертан заплашително върху най-стръмната част на покрива.

Порив на вятъра помете улицата и посипа с пясък и листа лицето на Морлънд.

Горе, в тъмнината, нежните ръце плуваха във въздуха, китките изписваха изящни спирали в мъглата на лондонското небе.

За Бога, този хлапак добре е трениран! Движи се гъвкаво и уверено като азиатец. Може и да успее, помисли си Морлънд, като несъзнателно се възхищаваше.

Една от керемидите неочаквано се отмести и се плъзна надолу, изтрополи в устрема си по покрива и след двадесетметров полет се разби сред облак грах на калдъръма.

По дяволите, малкият глупак ще свърши като тази керемида, ако не внимава!

Ефирният силует върху покрива се сви на кълбо и само с едно плавно движение скочи.

Сърцето на Морлънд почти спря да бие, когато видя как малкото телце прелетя над улицата и се вкопчи в отсрещния фронтон. Там то увисна петнадесетина метра над земята, а краката трескаво опипваха каменната фасада, търсейки опора.

— Дръж се! Наляво има корниз! — извика графът.

След миг краката й се отблъснаха от стената и фигурата се залюля, за да набере достатъчно височина, после се прехвърли и достигна края на тесния каменен корниз.

Едва сега графът пое спокойно дъх. Погледна надолу към ръцете си и свъси чело при вида на пресните следи от ноктите му по дланите.

Какво ставаше с него? Защо той така се вълнуваше за живота на някакъв дребен крадец?

От дълго време вече нищо и никой не можеше искрено да развълнува Антъни Лангфорд, лорд Морлънд, втори син на покойния шести херцог на Морлънд.

Той не се вълнуваше дори и за себе си.

А и не възнамерявам, помисли мрачно благородникът и присви лазурните си очи.

Но не, сега нещата опираха до работа и малкият негодник се вписваше чудесно в плановете му. Този дявол беше пъргав като котка! И Морлънд трябваше само да го проследи до убежището му.

Ала когато графът погледна отново нагоре, беше станало твърде късно.

По покривите се стелеха само сенки и не се забелязваше никакво движение между комините, които стърчаха като замръзнали на фона на луната.

Морлънд беше разочарован, но нямаше какво да се прави и той закрачи обратно.

Все още не можеше да повярва, че е изпуснал момчето. Вглъбен в мислите си, той заизкачва стъпалата пред къщата на Жермен.

Точно посягаше към полираното пиринчено чукче на вратата, когато чу нисък смях зад гърба си.

— Да вярвам ли на очите си? Това не е ли твоят приятел, скъпи?

Морлънд намръщено се обърна. Но щом позна стария си приятел, виконт Рейвънхърст, спрял на улицата до стъпалата, по устните му плъзна усмивка.

Тъмните вежди на бившия морски офицер въпросително се вдигнаха.

— Е, няма ли да ни поканиш?

Морлънд изгледа многозначително приятеля си, после премести острия си поглед върху слабоватата фигура на младежа с черни бричове и наметало, застанал до Рейвънхърст.

— Може би да. Но не преди да ми представиш приятеля си.

Спътникът на виконта звънко се разсмя, свали триъгълната си шапка, размаха я и се поклони на Морлънд.

— Значи толкова бързо ме забравихте, милорд?

Морлънд сви вежди. Наистина в гласа имаше нещо познато…

— Забравил сте ме!

Морлънд се вторачи в младежа.

— Тес? Ти ли си? Боже мой, Рейвънхърст! Как й позволяваш да се разхожда в този вид? Та тя… тя е с бричове?

Високият Рейвънхърст само се усмихна.

— Да й позволявам? Че откога мога да имам думата за нещата, които върши тази мъжкарана? Не, тя е една изключителна и упорита личност, тази моя жена. — Студените му сини очи омекнаха. — И не бих я сменил.

Морлънд приглади с нетърпелив жест косите си. Проклятие, той имаше работа. Естествено, Рейвънхърст не трябваше да узнае за това, тъй като последната мисия на Морлънд бе строго секретна. И освен това най-предизвикателната в живота му, защото включваше дипломатическа мисия при самия китайски император.

Тес замислено оглеждаше къщата.

— Значи е вярно? Наистина ли тук държиш любовницата си, Тони?

Морлънд не успя веднага да отговори. С труд си пое дъх.

— Ами, ъ-ъ-ъ, така да се каже…

— Таваните с огледала ли са? Винаги съм си представяла, че трябва да има огледала.

Морлънд издаде странен звук, който можеше да мине както за проклятие, така и за изохкване.

От горния етаж се дочу изскърцване на врата и приглушен женски глас. Морлънд усети, че по челото му избиват капчици пот.

— Е, не смея да ви задържам. Сигурно и двамата сте замръзнали.