Гласът на младия мъж я опари с цинизма си.
— Не за клюка. Дойдох да видя мъжа, когото обичам. Мъжа, който мислех, че ме обича. Мъжа, за когото се омъжих в Брюксел непосредствено преди битката при Ватерло. — Гласът й потрепера. — Сега обаче започвам да се питам дали ти наистина си същият човек.
— Скъпа госпожо, тази вечер вече идваха да ме видят десетина жени. И всяка една от тях твърдеше, че сме имали много близки отношения. Трябва да извините скептицизма ми, макар вие да сте първата, заговорила за брак.
Индия се олюля, напълно объркана, докато изучаваше познатите черти, които сега й се струваше, че принадлежат на някакъв студен, враждебно настроен непознат.
— Но това е вярно.
— Нима? И къде трябва да се е състояла тази церемония?
Младата жена стисна още по-силно юмруци.
— Не се шегувай. Не и за това, Дев. Това не е в твой стил.
— Но може би вие не знаете нищо за мен, мадам. Може би не съм онзи, за когото ме мислите.
— Как можеш да ми говориш така? Толкова дълго те чаках. Непрекъснато се надявах, че ще се покажеш от дима и хаоса, доволен както винаги от живота. Но колкото и да се надявах и да чаках, ти така и не се появи.
Гласът й секна и от гърлото й се откъсна тих вопъл.
— Мисля, че е най-добре да влезете и да седнете.
— Не искам да сядам. Искам да те докосна. Искам да те целуна — заяви пресипнало тя.
Вената върху челото на граф Торнуд биеше силно до пръсване.
— Виждам, че има някои неща, които трябва… да обясня.
Индия избърса сълзите, които блестяха на светлината на свещите.
— Да обясниш ли? Какво искаш да кажеш?
— Не тук — рече мрачно мъжът, който имаше лицето на съпруга й. За момент в гласа му се прокрадна безкрайна тъга. — В библиотеката. Имам нужда да пийна нещо. — Поклони се вдървено. — След вас, мадам.
Младата жена влезе; тялото я болеше от напрежение. Погледна разсеяно полиците с овехтели от много четене книги, които покриваха стените от пода до тавана. Тук-там бяха наредени прекрасни дървени модели на испански галеони, плоскодънни китайски лодки и тесни английски кораби с хоризонтални рейки. В единия край на широкото махагоново бюро бяха разхвърляни вестници, визитни картички, кореспонденция, географски карти и покани върху веленова хартия.
Нещо в сърцето на Индия се скъса. Припомни си колко се бе смяла на описанието на Девлин за хаоса, царящ в кабинета му. Той някак си й напомняше за него самия, поне за човека, който бе тогава, неуморим и кипящ от живот.
И изобщо не приличаше на този непознат със строг поглед, който стоеше сега пред нея.
— Седнете, лейди Деламиър.
— Ще остана права, благодаря.
— Седнете. — Изражението му беше безкомпромисно. — Ако обичате.
Младата жена се отпусна върху креслото със странични облегалки за главата с тафтена тапицерия, което се намираше срещу претовареното писалище.
— Простете, но ще се опитам да обясня възможно най-ясно положението, лейди Деламиър.
— Лейди Торнуд — поправи го буйно Индия.
Очите му блеснаха за секунда.
— Както кажете. — Графът напълни мълчаливо с бренди една чаша и го изпи на един дъх. Едва тогава се обърна отново към своята посетителка. Междувременно маската бе паднала обратно върху лицето и криеше чувствата му. — Отлагането ще направи процедурата само още по-мъчителна. Вярно е, аз съм Девлин Карлайл. Вярно е, че се върнах в Лондон преди седмица. Всичко останало обаче… — Обърна се и се вгледа в редицата кристални гарафи върху масата с напитки, сякаш ги виждаше за първи път. В действителност оглеждаше цялата стая така, сякаш не я бе виждал, това поне бе впечатлението на младата жена. — С две думи, прибрах се у дома и в същото време това не е моят дом. Не си спомням нищо от времето, когато съм бил Девлин Карлайл. Нямам представа какво го е карало да се смее или да плаче. Или да обича… — Докато говореше, дългите му пръсти се плъзнаха по долната челюст, където проблясваше белегът във формата на полумесец. — Наръгали са ме в Катр Бра, така ми казаха. — При тези думи от устните на Индия се изтръгна вопъл, на който графът решително не обърна внимание, впил поглед в чашата в ръката си.
— Не помня нищо повече — нито френската сабя, която ме е пронизала, нито трите дни, които съм прекарал сред купчината ранени и мъртви тела. Може би дори така е по-добре. Оставили са ме, тъй като са ме помислили за мъртъв. В крайна сметка някакъв английски офицер ме открил и ме закарал при един претоварен с работа хирург, който ме върна обратно в света на живите. Всичко това знам единствено от разказите на другите. Моите собствени спомени започват няколко месеца по-късно, когато се събудих омотан в изцапани превръзки в една опушена селска къща някъде край френската граница.
— Но как си се озовал там?
— Не мога да ви кажа това. Не мога да ви кажа нищо повече от тези няколко факта. Всички тези месеци са изтрити от съзнанието ми. Вие претендирате, че съм ваш съпруг и аз няма как да го оспоря. Твърдите, че сме били влюбени и аз не мога да оспоря и това. Но истината е, че аз не съм същият човек, нито някога ще бъда. За вас съм непознат… както впрочем и за мен самия.
Ръцете на младата жена затрепериха.
— Ти… не си спомняш нищо?
— Нищо — поклати мрачно глава Торнуд.
Неспособна да каже нищо повече, Индия се вторачи в него. Възможно ли бе да казва истината? Нима действително не помнеше нищо от срещата им в розовата градина на лейди Ричмънд след случайното им запознаване на улицата и подобното на вихрушка ухажване, което бе последвало? Нима бе забравил нежната страст, всепоглъщащото желание, смазващата мъка от раздялата? Нима това наистина бе някакъв си студен, невъзмутим непознат, който я гледаше през тези добре познати и обични черти?
Младата жена трепереше, впила пръсти в плюшените странични облегалки на креслото.
При тази реакция Торн се намръщи.
— Съжалявам, че трябваше да ви кажа всичко това, миледи. Ако всичко, което ми разказахте е вярно, това трябва да е голям шок за вас.
Отново тези лишени от всякакви емоции думи, които се врязваха като нож в сърцето й.
— Но вече е минала повече от година. Все още ли не можеш да си спомниш?
Нещо хладно се допря до пръстите й. Индия сведе поглед и видя, че той притискаше в ръката й чаша с някакъв алкохол.
— Изпийте го. После ще продължим разговора си — нареди сериозният непознат, който беше нейният съпруг.
Тя отпи и остави успокояващата горещина да изгори гърлото й. Наблюдаваше с невиждащ поглед Девлин, който бе започнал да крачи из стаята.
Всяко движение бе до болка познато, но сега си даваше сметка, че действително съществуваше някаква едва доловима разлика.
— Какво се случи, Дев? Какво се случи с нас?
— Война се случи, мадам. Все едно че ни разделя цял един живот. — Изсмя се сухо. — През това време аз едва не умрях. Понякога си мисля, че наистина съм умрял.
И дългите, силни пръсти отново се плъзнаха по сребристия белег на брадичката му.
— Но това със сигурност ще се промени. — Индия го наблюдаваше объркана, като се опитваше отчаяно да запази поне искрица надежда, въпреки целия този ужасяващ поток от думи. — В крайна сметка ще си припомниш. Първо дребните, а след това и по-важните неща.
— Не — прекъсна я рязко той; очите му горяха. — Не се заблуждавайте с напразни илюзии. Лекарите клатят глава и цъкат, но не дават никаква гаранция. — Прокара длан през тъмната си коса, в която, на светлината на огъня, се отразяваха златни нишки. Тогава вдигна очи. Дъхът на Индия секна от смазващото
