някоя гвинея, без най-напред да ми прочете лекция. Научи ме също така как да завържа първото си шалче за врат. — От трите изброени достойнства, последното очевидно заемаше най-видното място в скалата с ценности на Мънктън. — Наздраве в твоя чест, Девлин Карлайл, където и да си. Дяволски ни липсваш тук.

* * *

Навън, на улицата, от другата страна на тракащите екипажи, на окичените с бижута жени, на малчуганите в окъсани ризи, които стояха в очакване да зърнат аристокрацията в целия й блясък, стоеше човек и се взираше в яркоосветената бална зала на херцогиня Кранфорд.

Това бе висок мъж, загърнат в тежко наметало за езда с качулка. Погледът му беше замислен, сребристите дълбини на очите му просветваха на лунната светлина.

Около него преминаваха хора. Изпоцапани деца просеха. Човекът със сериозен вид обаче не ги забелязваше. Погледът му бе прикован в прозорците на балната зала в другия край на площадчето.

Нощният пазач го подмина, но в крайна сметка се спря.

— Изгубихте ли се? Може би сте нов в Лондон?

Човекът като че ли се пробуди. Усмихна се горчиво.

— Не съм се изгубил. Просто… отсъствах няколко месеца.

— Някакъв адрес ли търсите? Или информация за даден обитател? Някого, когото сте обичали?

Сребристите очи се присвиха.

— Разполагам с всичката информация, която ми е нужна.

Суровият му тон накара нощния пазач да отстъпи неволно крачка назад.

— Е, тогава аз си тръгвам. Явно не съм ви необходим.

Широкоплещестата фигура в сянката не отговори. Само се намръщи, все така вторачена в светлината от другата страна на градинката. Улицата бе потънала в мрак; тя приличаше на тесен проход, който сякаш разделяше мъжа от онова, което той бе преди Ватерло.

Това бе Девлин Карлайл и макар да бе оцелял, в действителност не се чувстваше съвсем жив.

Беше се завърнал и същевременно — не се бе завърнал истински. Притисна длан към гърдите си, там, където го бе пронизала сабята на някакъв френски кавалерист и го бе проснала в белгийската кал. Бе останал да лежи там два дни, преди най-после да открият тялото му.

Спомени…

Прекалено много спомени. Особено за нея.

Прихлупи шапката още по-ниско на челото си и се присъедини към бляскавата тълпа, която се носеше към Девънам Хаус. Нямаше да му бъде лесно да си пробие път през подобно множество. Очевидно цял Лондон се бе втурнал да види внучката на херцогинята.

И макар да бе изключително необмислено от негова страна, Девлин не можеше да се въздържи и да не се присъедини към тях.

Щом сви по една странична уличка, луната освети лицето му и белегът на челюстта му проблесна студено.

* * *

Белите свещи танцуваха на топлия вятър, който надипляше елегантните дантелени пердета. Въздухът бе топъл, стаята — тиха, изпълнена с уханието на рози от оранжерията на херцогинята.

Индия Деламиър потръпна, внезапно почувствала неестествен хлад, докато стоеше пред голямото огледало по долна риза. Дантела обгръщаше врата и млечнобелите й рамене. Наблизо бяха метнати дълги ръкавици от ярешка кожа и майчината й пелерина с перли и диаманти.

Знаеше, че трябва да се облича. Семейството й я чакаше долу. Шумът от екипажите бе престанал — очевидно всички гости бяха пристигнали.

И въпреки това Индия стоеше като препарирана и поглаждаше светлосивата дамаска. Бе разбрала от баща си, че великолепният атлаз идваше от далечните работилници на Китайската империя, където бил тъкан за самата императрица.

Синьото обаче я подсещаше за едно студено, безкрайно небе и за глъчката, съпровождаща движеща се армия. Караше я да мисли за Брюксел в края на пролетта — град, обхванат от отчаяно веселие, изправен на острия като бръснач ръб на войната.

Караше я да мисли и за един човек с мъжествена уста и сиво-сини очи, който я бе целунал и след това бе заминал завинаги под същото това небе.

За някои той бе Торн, най-смелият от цяла генерация луди глави. За другите офицери обаче той бе легенда както заради чара си, така и заради несравнимата си смелост. Индия никога нямаше да забрави образа, който пазеше от последната им среща. Той току-що се бе преборил с треската, но бе твърдо решен да се върне в полка си в калните ниви, засети с царевица и ръж.

Ниви, които отсега нататък щяха да станат известни под името Ватерло.

Пръстите й се вкопчиха несъзнателно в прохладната дамаска.

В лудостта, изпълнила тези безумни седмици, тя му бе подарила сърцето си. Макар Девлин от своя страна също да не бе останал безразличен към нея, той бе твърдо решен да брани честта й. Беше я отблъснал с цялата си несравнима любезност. Говореше се, че никой не можел да устои на чара на Карлайл.

Индия поне не бе устояла. Не и тогава. Нито пък по-късно, когато пеещият в една пълна с рози градина славей се бе оказал последната капка вода, преляла чашата на ослепителната им страст.

Индия се бе разтопила в обятията му, цялата плам и копнеж. Желанието й бе по-силно от онова, на което можеше да устои Торнхил и призори двамата вече бяха любовници.

Той бе силно впечатлен от нейната невинност и почтеност, омаян и зашеметен от духа й. Ако разполагаха с повече време, това очарование щеше да прерасне в нещо далеч по-сериозно.

Дълбоките емоции обаче бяха непознати за Девлин Карлайл.

През целия си живот бе изпитал много малко мигове на подобна близост. Майка му се интересуваше много повече от това как да се сдобие с още повече пари, отколкото от нуждите на сина си. Баща му пък бе прекалено закоравял играч, за да се вълнува от друго освен от следващата игра на фаро. В резултат на това Девлин се бе научил да се страхува от всяко чувство, което излизаше извън неговия контрол и разбиране.

А онова, което изпитваше към Индия, излизаше далеч отвъд границите и на двете.

Индия бе подразбрала за тези неща от редките коментари, които Девлин бе правил за изпълненото му със студенина детство. Не след дълго се бе убедила, че двамата бяха като лампата и молеца, като огъня и леда, тъй като тя бе израсла сред веселие и топлота, а той — сред сменящи се един след друг вдървени прислужници, които трябваше да заместват безчувствената му майка и нехайния му баща. Тъкмо бяха започнали да се учат от силните си страни, когато Дев бе призован обратно в полка си.

Така че Индия бе преглътнала сълзите си, беше се усмихнала и след това го бе целунала. Девлин я бе дарил с една последна, дръзка, раздираща сърцето й усмивка. И бе отишъл на смърт.

А сърцето на Индия бе умряло с него.

* * *

— Индия? Там ли си, момичето ми?

Вратата се отвори. Младата жена се изправи стреснато, щом видя вперения в себе си поглед.

— Тук съм, бабо.

— Онзи дяволски вълк не се е скрил някъде тук, нали?

Индия се засуети край огледалото, като опитваше да скрие лицето си.

— Разбира се, че не. Той е навън, в конюшнята, както ме помоли.

— Хм. — Херцогинята се намръщи на внучка си. — Защо не си облечена? Цялото висше общество е дошло да те види, а ти съзерцаваш луната през прозореца! — С гръмко цъкане възрастната жена вдигна с

Вы читаете Индия
Добавить отзыв
ВСЕ ОТЗЫВЫ О КНИГЕ В ИЗБРАННОЕ

0

Вы можете отметить интересные вам фрагменты текста, которые будут доступны по уникальной ссылке в адресной строке браузера.

Отметить Добавить цитату
×