се приспособят към детето.
Има известна опасност и в осиновяване на дете, което да „замести“ собственото починало дете. При наличността на други собствени деца в семейството осиновеното може да се чувствува в неизгодно положение. Но даже родителите и да нямат други деца, те трябва да осиновят само защото искат да имат дете, което да обичат. Няма нищо лошо в осиновяването на дете, което по възраст, пол и външен вид прилича на починалото, но сравнението трябва да спре дотук. Не е правилно, нито разумно да се заставя един индивид да играе ролята на друг. Той със сигурност ще пропадне в своята роля, ще разочарова родителите и ще бъде нещастен. Осиновеното не трябва да се подсеща какво е правило другото дете или да бъде сравнявано с него гласно или мислено. Оставете го да бъде такова, каквото е. (Част от това се отнася и за собственото дете, което е родено след смъртта на друго дете в семейството.)
На каква възраст трябва да се осинови детето? Общо взето, колкото е по-малко, толкова по-добре. В такъв случай осиновителите чувствуват, че започват с едно чисто невинно същество, с което могат да свикнат по-лесно, минавайки през същите етапи като със собствено бебе. Обаче има и множество примери, когато осиновяването на по-големи деца е било сполучливо.
Осиновяващите родители обикновено се интересуват от въпроса за наследствеността на детето и как тя ще повлияе на неговото бъдещо развитие. Колкото по-задълбочено е изучаван въпросът за развитието на личността, включително и на умственото развитие, толкова по-ясно става, че най-главният фактор е средата, в която детето расте, особено любовта на родителите и чувството у детето, че им принадлежи. Няма доказателства, че някои специфични социални пороци, като алкохолизмът, безнравствеността, престъпността или безотговорността, се предават по наследство.
804. Трябва ли да се каже на детето, че е осиновено. Всички хора, компетентни в тази област, са на мнение, че детето трябва да знае това. Рано или късно то със сигурност ще научи от някого независимо от това, колко грижливо родителите пазят тази тайна. По-голямото дете и даже възрастният човек тежко преживяват неочакваното откритие, че са осиновени. Това може да лиши детето в продължение на години от чувството за безопасност. Да предположим, че едно бебе е осиновено през първата година след раждането. Кога трябва да му се каже това? Новината не трябва да се пази за някаква възраст. От самото начало родителите трябва непринудено и открито да разговарят по този въпрос помежду си, с детето и с познати. Това създава атмосфера, при която детето може спокойно да ги запита, когато този въпрос го развълнува. С развитието на неговата способност да разбира то малко по малко научава какво значи осиновяване.
Някои родители погрешно се опитват да скрият факта за осиновяването; други правят обратната грешка, като прекалено много го подчертават. Повечето осиновяващи родители отначало съвсем естествено имат преувеличено чувство за отговорност, като считат, че трябва да бъдат съвсем безупречни, за да оправдаят доверието, което им е оказано, като са им поверили грижите за чуждо дете. Ако те започнат сериозно да обясняват на детето, че е осиновено, то започва да се чуди: „Какво лошо има в осиновяването?“ Но ако те приемат осиновяването съвсем естествено, както приемат цвета на косата на детето, няма да е необходимо да пазят това в тайна, нито пък непрекъснато да го подсещат. Те трябва да подсещат себе си, че щом им е разрешено да осиновят дете, те сигурно са добри родители и детето е щастливо, че ги има.
Да предположим, че едно 3-годишно дете чува как майка му обяснява на някоя позната, че то е осиновено, и пита: „Какво значи осиновено, мамо?“ Тя може да отговори: „Много отдавна аз исках да имам малко момченце, което да обичам и за което да се грижа. Затова аз отидох на едно място, където имаше много бебета, и казах, че искам едно малко момченце с кестенява коса и кафяви очи. Те ми донесоха едно бебе и това беше ти. И аз казах — това е точно бебето, което искам. Аз искам да го осиновя и да си го прибера в къщи завинаги. Ето така аз те осинових“. Това е добро начало, защото подчертава положителната страна на осиновяването — факта, че майката е получила точно това, което е искала. Историята ще му се хареса, и то ще иска да я слуша много пъти.
Но някъде между 3- и 4-годишна възраст, ако е като повечето деца, то ще иска да знае откъде първоначално идват бебетата. Отговорът е разгледан в т. 525. Най-добре е да се отговори искрено, но достатъчно просто, за да може 3-годишното дете да разбере лесно. Но когато майката обясни на осиновеното дете, че бебетата растат в корема на майка си, това го озадачава, защото то знае, че е избрано измежду множеството други деца в дома. Тогава или месец по-късно то запитва: „Аз в тебе ли пораснах?“ Тогава майката може простичко и непринудено да му обясни, че е израснало в корема на друга майка, преди да е било осиновено. Това сигурно ще го обърка за известно време, но по-късно ще му стане ясно.
Впоследствие то повдига по-трудния въпрос, защо неговата собствена майка се е отказала от него. Ако се намекне, че неговата майка не го е искала, това ще подкопае вярата му във всички майки. Всяка измислена причина може по-късно да започне да го безпокои по непредвиден начин. Може би най-добрият и най-близкият до истината отговор е: „Не знам защо не е могла да се грижи за тебе, но съм сигурна, че тя го е искала“. Докато детето възприеме това обяснение, трябва да го подсещате с прегръдка, че то вече винаги ще бъде ваше.
805. То трябва да ви принадлежи напълно. Осиновеното дете може да изпитва страх, че някой ден, ако родителите, които са го осиновили, променят решението си, или ако то е лошо, могат да се откажат от него, така както са се отказали и истинските му родители. Осиновяващите родители винаги трябва да помнят това и да се закълнат, че никога при никакви обстоятелства няма да споменават или даже да намекват, че им е минала през ума мисълта за отказване от детето. Една заплаха, изказана в момент на гняв, може да бъде достатъчна, за да се унищожи завинаги доверието, което детето има в тях. Във всеки един момент, когато този въпрос го тревожи — напр. когато говори за своето осиновяване, те трябва да бъдат готови да го уверят, че то е тяхно завинаги. Искам да добавя обаче, че е погрешно от страна на осиновителите да се тревожат за сигурността на детето до такава степен, че прекомерно да подчертават колко много го обичат. Това, което създава у осиновеното дете най-голямо чувство за сигурност, е естествената и чистосърдечна любов. От значение са не думите, а делата.
Информация за текста
© 1946 Бенджамин Спок
© 1978 Румяна Паунова, превод от английски
Benjamin Spock
The Common Sense Book of Baby and Child Care, 1946
Източник: http://bezmonitor.com
Сканиране и разпознаване: Виктор
(Съжалявам, ако на някого липсват илюстрациите, но понеже книгите тук (http://bezmonitor.com — Бел. Борислав) са предназначени преди всичко за слепите потребители, не счетох за необходимо да ги поставям.
SY, Victor)
Безкрайни благодарности на Радостина Николова, която забеляза липсващи страници и ги изпрати, за да ги добавя.
Също толкова благодарности и на две жени от http://www.az-jenata.com, които също помогнаха много за поправките.
Виктор, 14 март 2003
Публикация:
Бенджамин Спок
Грижи за бебето и детето
Редактор: проф. Лора Бакалова
