Басът изтича тази вечер, в полунощ.

Бързо се разбрахме за фифти-фифти. Фил понякога твърди, че тогава съм го прекарал, но аз съм убеден, че в този момент вече е бил отписал поръчката и е дошъл при мен от немай-къде. Сделката си беше съвсем почтена, той имаше само програмата за ловене на музикални плагиати, но не и парите, с които да плати за търсенето (не можеше да прави проверка от името на агенцията, нали работеше нелегално). А аз още като ученик си бях измислил Нетхаунд — един червей, дето се завираше навсякъде, дори и в несвързани с мрежата компютри. Как го правеше не ме питайте, вече не знам. Беше много дълга история и докато я обяснявах — цяла седмица — пред експертите на Сенатската комисия по защита на информацията, забравих откъде ми хрумна първоначалната идея. Помня единствено, че се отървах от съд само благодарение на своята неосведоменост. Белият дом изпадна в ужас от перспективата да дам публични показания, че Нетхаунд влязъл в системата „Ешелон“. Е, как можех да зная, че много години преди раждането ми един отдавна покоен шеф на ЦРУ под клетва бил обявил ликвидирането й?!

Петнайсет минути ми стигнаха да опаковам червейчето заедно с мострата и сравняващата програма и да добавя „кукичка“ за изтегляне на плячката. Хвърлих така нагласената въдица в мрежата и отидохме в отсрещната дрогерия, където Фил си поръча бира, а аз — спрайт. Попитах го за какъв библейски пазарлък става дума и той взе подробно да ми разказва как Авраам се опитал да спаси Содом и Гомор, когато Господ се наканил да ги затрие заради големите грехове на техните жители: „Тогава приближи се Авраам и рече: «Ще погубиш ли праведния с нечестивия? Може да има петдесет праведни в града; дали ще погубиш мястото и не ще му простиш за петдесетте праведни, които са в него? Да не би Ти да сториш такова нещо, да убиеш праведния за нечестивия? Да не бъде това от Тебе! Съдията на всичката земя няма ли да направи правосъдие?» И Господ рече: «Ако намеря петдесет праведни вътре в града, ще простя на всичкото място заради тях.» И отговори Авраам: «Ето сега почвам да говоря аз, който съм прах и пепел: може от петдесетте праведници да няма петима; ще погубиш ли всичкия град поради петимата?» И рече Господ: «Няма да ги погубя, ако намеря четиридесет и пет.» И продължи Авраам: «Да се не разгневи Господ, ако продумам още веднъж. Може да се намерят само четиридесет праведни вътре…»“ Бързо ми омръзна да го слушам и го прекъснах:

— Значи Авраам трябва да е създателят на вероятностната логика! И защо не е успял да разубеди Господ?

Фил каза, че Господ усетил накъде бие Авраам — въобще да го откаже от наказателната акция, но този отговор ми се стори неубедителен и аз помислих, че си е съчинил тази история, за да се прави на интересен. Десетилетия по-късно обаче, когато за пореден път преосмислях живота си (и това понякога ми се случва), реших, че непознаването на Библията не е повод за гордост. Намерих въпросния пазарлък в глава 18 на „Битие“ (2–33), и той завършваше така: „…Ето сега пак ще говоря Господу: «Може да се намерят там десет…» Тогава отиде си Господ, като престана да говори с Авраама.“

Саваот трябва да е имал слонски нерви, за да изтърпи такова размотаване, но накрая явно се е уплашил да не каже по инерция „Да“, когато при поредното сваляне на мизата останат нула праведници. Значи наистина това ще да е била целта на Авраам, той щом не е имал никакво намерение да спира пазарлъка, то със сигурност е знаел, че в Содом и Гомор кьорав праведник няма да се намери…4 Но това вече са мои зрели разсъждения, а тогава, повтарям, приех цялата история като виц.

По едно време — бяха минали вече два часа — отидох до компютъра да разбера какво става, проверката трябваше вече да е приключила. Текущото съобщение беше, че нотните библиотеки са обходени и досега не е открито нищо, отговарящо на критериите. На няколко места обаче имало десетина стари, не нотни и все още неразшифровани ръкописи. Тогава допълних Нетхаунд с още няколко указания, после махнах с ръка на забраната да се сервира алкохол на непълнолетни, поръчах си и аз бира и някъде след третата чаша се сетих какво ме гложди от началото на разговора и рекох на Фил: — Ама ти не може напосоки да си ме намерил.

Той с леко заплетен език почна да ми обяснява как федералните служби си разменяли информация с отделите по персонала в големите фирми и с трудовите борси. Аха-а-а, рекох си аз, ето как Дона спазва обещанието си да не разправя за възможностите ми…

Чак към десет вечерта пейджърът ми се обади. Мелодията на основната тема, само че в друго темпо, преди петнайсет века била съчинена (или записана) от някакъв арменски монах на име Месроп! Фил веднага се обади на клиента си, но онзи искаше и официално потвърждение с електронен подпис, затова изчакахме, докато почне работното време на държавния музей на Армения „Матенадаран“ — и това име ще го помня, докато съм жив. Там в първия момент си помислиха, че ги разиграваме, защото въпросният ръкопис бил един от трите „неразгадаеми музикални пергаменти“. Нарекли ги така, защото се знаело само, че представлявали записи на мелодии по система, която се считала за безвъзвратно изгубена.

Тук има една мистерия, която и до ден днешен не ми е ясна. Следвайки допълнителните ми указания, Нетхаунд по някакъв начин бе напаснал мелодията на Манточини към древните музикални знаци, но истинска загадка е как неговата система, приложена към другите два ръкописа, даде съвсем реалистичен резултат според арменските музиковеди!

Освен това се оказа, че за да се справи със задачата, пъргавото ми червейче бе мобилизирало компютрите на цялата университетска мрежа в Средния Запад плюс отдела за древни ръкописи при Библиотеката на Конгреса. Нещо повече, подозирах, че е ровичкало и в криптографските програми на разузнаването. И ако цялата история се беше разчула, сигурно пак щях да си имам проблеми с властите, да не говорим за астрономическата сметка за ползван информационен и мрежов ресурс, с която щяха да ме одрусат. Затова, когато от арменското правителство ми съобщиха, че ще ме наградят за принос към историята на културата им, трябваше да приложа неимоверни усилия, за да ги убедя да се ограничат само с неофициална благодарност.5

Тук единият от младите бандити, който се оказа и меломан, възропта — никога не бил чувал за такава история. Не можех да му представя други доказателства освен разказа си, не помнех дори името на критика, а трябваше да защитя честта си, затова накарах компиграфомана да разрови старите вестници. Той загуби сума ти време, докато открие истината — и за мое учудване, тя се оказа по-различна от разказа на Фил…

Първо се разбра, и то от едно интервю в „Плейбой“, кой е критикът — Джон Уонамейкър. Та този Уонамейкър бил надарен освен с абсолютен слух, и с феноменална памет, при това визуално-моторна, с други думи — можел съвсем точно да възпроизведе всяко човешко движение, стига веднъж да го види. Точно това му попречило да стане инструменталист — професорите в „Джулиард“ постоянно му натяквали, че имитира един или друг виртуоз. Тогава той решил да стане критик и бил истинско страшилище, защото не само откривал и най-малкия недостатък в изпълнението, но и веднага грабвал инструмента и изсвирвал същия пасаж, само че по-добре от изпълнителя. (Уонамейкър ми допадна, защото на въпроса „Вярно ли е, че можете да свирите на всички инструменти?“ бе отвърнал скромно: „Това е преувеличение, но разширеният състав на големия симфоничен оркестър наистина не ми създава проблеми“.)

По-нататък в интервюто той признаваше, че от известно време го потискала липсата на оригинални мелодии. Според него всичко започнало с модата на кавърверсиите, а откакто в края на двайсети век измислили семплирането, авторската музика безвъзвратно почнала да запада. Днес, твърдеше той, истински оригинална мелодия можел да съчини само човек, който от зачеването си е бил изолиран от цивилизования музикален фон и е бил отгледан и възпитан само с природни звуци.

Това интервю все още нищо не обясняваше, в него не ставаше дума за „край на музиката“! С тези думи обаче почваше заглавието на едно антрефиле от скандалната рубрика на Мерилин Мей в „Поуст“ (по онова време с линкове към повече от хиляда издания) — за това, как на един концерт в „Карнеги хол“ Уонамейкър станал насред световната премиера на някакъв африкански композитор и демонстративно си излязъл под възмутените погледи на публиката. Мерилин го открила няколко часа по-късно в един артистичен бар в Гринич вилидж, където той с преплитащ се език й разказал за разочарованието си. Надеждата му била да чуе нещо наистина оригинално от това „дете на природата“ и търпеливо чакал половин час, но не чул нищо друго освен добре известни му мотиви, занаятчийски префасонирани с компютър. И дори в това си състояние изброил имената на авторите и заглавията на творбите им!

Мерилин твърдеше, че го записала с имплантирания си репортерски чип, но изглежда и тя не ще да е била напълно в кондиция, защото публикацията не беше с автентичната картина от разговора им и ако се

Добавить отзыв
ВСЕ ОТЗЫВЫ О КНИГЕ В ИЗБРАННОЕ

0

Вы можете отметить интересные вам фрагменты текста, которые будут доступны по уникальной ссылке в адресной строке браузера.

Отметить Добавить цитату
×