съди по датата и часа — съчинена вече на трезва глава. Завършваше с думите на Уонамейкър: „Днес се сбогувах с надеждата си, че няма да доживея края на музиката!“ и оттам беше дошло заглавието.

Но за какъвто и да било бас с Манточини никъде нямаше нищо! Откъде тогава бе дошъл оня милион?!? Хвана ме яд на Фил, обадих му се в санаториума, където всяка година прекарва по един месец за гериатрични процедури, и му вдигнах страхотен скандал. Той така и не разбра защо го занимавам с толкова отдавнашна история, но в края на краищата — след повече от осемдесет години — ми обясни точно какво е станало. Инцидентът в „Карнеги хол“ паникьосал „Сони мюзик“, защото Уонамейкър не бил кой да е и авторитетът му, умножен по стотиците милиони читатели на Мерилин, можел сериозно да им увреди бизнеса. Юридическият им отдел предложил да сключат с някой композитор сделка срещу Уонамейкър. Най-подходящ бил, естествено, приятелят от детинство, и така бил изфабрикуван облогът, като очакването било Уонамейкър да загуби, естествено, а за участието си в комбината Манточини трябвало да получи сто хиляди долара.

Но критикът се хванал сериозно на въдицата и като не успял сам да открие оригинал, потърсил квалифициран специалист и — пръст на съдбата — попаднал с десетпроцентовата си оферта на Фил. Той пък решил, че си струва да се пробва за милиона, защото знаел, че ако стане невъзможното и композицията се окаже плагиат, продуцентите няма къде да мърдат и ще дадат не десет, ами сто милиона, само и само историята да не се разчуе. Почнал да издирва самостоятелно, но нищо не открил, то се знае, и колкото по- малко време оставало до падежа на облога, толкова повече го обсебвала мисълта за парите. Затова почнал панически да издирва експерти по търсене в мрежата — и ме открил чрез сладката Дона. И станало точно както го е мислел, японците не само платили десетте милиона на Уонамейкър, но покрили и данъците за легализиране на дохода…

Фил ми каза още, че историята почнала да се разчува. Потушили я с версията, че тъй като на Уонамейкър му писнало да бъде велик, но зле платен и мразен музикален критик, той решил да прави пари с рецензии за пищни мегаконцерти и блудкави мюзикли. А „теорията“ измислил, за да оправдае бягството си от сериозната музика. Манточини след загубата на баса се опитал да се разприказва, но и на него му запушили устата, Фил не знаеше с колко милиона. Скоро след това обаче изпаднал в творческа безпомощност, побъркал се (журналистите приписали кризата му на неуспешен брак, а всъщност било обратното) и завършил дните си в луксозен хоспис.

Тази история хвърля светлина върху някои по-късни събития. Предполагам, че случката е стреснала музикалните мейджъри не на шега. Припомних си, че няма и година по-късно, и възникна „Движението за защита на автентичната музика“. Това не може да е станало случайно, още повече, че мегакомпаниите начело със „Сони мюзик“ незабавно го подкрепиха. Кампанията за обработка на общественото мнение продължи близо трийсет години с променлив успех и краят й не се виждаше. Но в един момент се намеси и Холивуд, тъй като на наследниците на Мадона им хрумна да поискат авторски права върху нейни мелодии, които героят на някакъв филм си тананикал (и то фалшиво!) почти през целите 110 минути. И когато адвокатът им успя да спечели делото, цялата печалба от филма не стигна, за да покрие обезщетението. А на кинокомпаниите и без това им беше писнало да плащат щури пари за авторски права върху саундтраковете и още по-щури — за всяко случайно пропуснато име в титрите. Така се стигна до Бернската музикална конвенция, според която авторско право в пълен размер се придобива на патентен принцип — след задължителна верификация (за сметка на автора) в световните музикални архиви. Иначе за всяко произведение на автора се плаща, освен изпълненията на живо, само първият запис. Срещу конвенцията скочиха авторите на сериозна музика, според тях тя по презумпция обявявала всички композитори за плагиатори. Но те носеха под един процент от общите приходи на музикалните компании и на протестите им обърнаха внимание само меломаните, които учредиха благотворителния фонд „Мюзикаутор“, чийто активист беше моят пазач. Той повярва на историята едва когато се увери от старите вестници, че престарелият вече Уонамейкър е бил почетен гост на церемонията за подписване на Конвенцията.

Както и да е, това вече няма отношение към живота ми. Важното е, че тогава взехме парите.7 И след като платихме данъците, лиценза и другите разходи по откриването на кантората, в която — по установената вече традиция — участвахме фифти-фифти, си разделихме остатъка и аз почнах да играя на борсата с намерението някой ден да си обзаведа собствена лаборатория, както и стана няколко години по-късно. А от съдружието ни нямах кой знае каква печалба, дори понякога се налагаше да покривам дупките в текущата сметка на кантората.

Формално приключих случая с една вечеря на свещи. Мислех по този начин изискано да скъсам с Дона, но тя ми се закле, че го е направила само за да спечеля някой долар. А по-късно вечерта успя да ме убеди, че има още хляб в нашата връзка, затова я оставих на доизживяване. И след като заминах за Сан Франциско, запазихме деловите си контакти, благодарение на което винаги имах добри лаборанти. Асистентите си обаче подбирам сам, един Фил ми стига за цял живот…

ЕКШЪН ЗА КОСМИЧЕСКОТО БРЕНДИ

1.

Всяко нещо на света, в това число и моето търпение, има своите граници. По времето, за което става дума, те бяха доста обширни и размити — причина за това бе рентата, която старият Бонавентура бе оставил на дъщеря си. С нея Кет спокойно поддържаше домакинството в наследената от него къща в Марин и задоволяваше многобройните си капризи, а аз използвах заплатата си от оня калифорнийски колеж, за да играя на борсата и с печалбите финансирах страничните си научни занимания.

Събитието, което рязко очерта и ограничи периметъра на търпението ми, беше получената през юни покана — да поема от есента семинар в Масачузетския технологически институт. Веднага реших, че Кет и Стив Морли злоупотребяват с търпението ми. Пожелах им щастие, поверих интересите си на една малка, но престижна адвокатска кантора и заминах за Европа. Исках да проверя, наистина ли в Стария свят са останали девствени земи, както твърдяха туристическите агенции. И нарочно не си взех нито смартфон, нито пейджър, нито дори елементарен ръчен часовник.

Втора седмица обикалях с байдарка8 неизброимите финландски езера, когато над главата ми забръмча пощенски самолет. Пилотът мина на бръснещ полет, за да разчете номера на лодката, после пикира над главата ми и хвърли стандартен контейнер, който едва не издъни тънкия корпус. Докато оня правеше кръгчета, за да се увери, че съм измъкнал от водата яркожълтия цилиндър, му се заканих с юмрук. Той се изхили и изчезна зад върхарите на юг.

Вътре имаше лист хартия с един ред само: „Ела веднага. Пътните за моя сметка. Фил.“

Не за първи път получавах такова послание от партньора си. Често обещанието за пътните оставаше без покритие, но независимо от това винаги откликвах на неговия зов, защото дълбокият му смисъл винаги бе един и същ — очаква ни Приключение.

Чак на другата сутрин стигнах до гредоредната къщурка на местния лесничей и се обадих на туристическата агенция да ми изпрати аеротакси. Кацнах в Санкт Петербург навреме, за да хвана обедния трансполярен лайнер през Мурманск и Анкоридж за Западния бряг. Но полетът през полюса обърка чувството ми за време — мислех, че още е късно вечерта, а се оказа ранна утрин и заварих Фил в леглото. Той измърмори нещо по адрес на невъзпитаните астрофизици и се изгуби в банята. Когато се върна избръснат и освежен, пред него вървеше барчето.

Затова ли ме викна от другия край на света, да се напиваме от сутринта — почнах аз, но онова, което видях на плота, ме накара да зяпна. Фил не печелеше чак толкова, че да си позволи две бутилки „Галакси“ на закуска.

Сигурно си се преквалифицирал от детектив на мутрас. Ще пусна телевизора да разбера коя банка са очистили вчера…

Фил явно беше доволен от направеното впечатление:

Я погледни по-внимателно.

И без да ми каже, вече бях забелязал разликата — само едната бутилка беше „Галакси“. Другата, макар и с подобен дизайн, носеше неизвестното за мен име „Севън старз“. Под него с едър шрифт пишеше: „Специално за Вас корабите на КАСТАЛДО Лтд са събрали молекула по молекула това неописуемо фино и екзотично КОСМИЧЕСКО БРЕНДИ от алкохолния облак, разпилян в бездната край Седемте звезди.“ И с по-

Добавить отзыв
ВСЕ ОТЗЫВЫ О КНИГЕ В ИЗБРАННОЕ

0

Вы можете отметить интересные вам фрагменты текста, которые будут доступны по уникальной ссылке в адресной строке браузера.

Отметить Добавить цитату
×