Константин Спиров
Любовен прах
Беше приятен пролетен ден. На една от тихите градски улици се мъдреше малка пластмасова масичка с червени столчета, а на едно от въпросните столчета седеше младия поет Ники Пеев и пиеше швепс. Не може да се твърди със сигурност, че Ники Пеев си падаше особено много по швепса, но какво друго би могъл да прави човек в приятен пролетен ден на една тиха градска улица, на която…
Още доста дълго време, мислите на младия поет Ники Пеев щяха да се въртят в кръг между пролетения ден, новата му шапка и бутилката със швепс, но междувременно нежните му мисли бяха прекъснати от не дотам нежната констатация, че на съседната маса сяда младо циганско семейство и започва да разговаря възбудено с тон и език, подхождащ единствено за някой член на петдесятна християнска секта в момент на колективна молитва. Първата реакция на Ники беше да си вземе шапката и да си замине, и със сигурност щеше да осъществи намерението си, но в един кратък момент циганката му хвърли мек поглед и каза на доста чист език:
— Моля, Момче, недей да си вземаш шапката. Тази шапка трябва ми много! — Разбира се Ники не я послуша и безмълвно стана, но докато търсеше Бармана за да си плати сметката, отново чу гласа на циганката зад гърба си:
— Не се сърди че прекъснах мислите твои, момче младо. Много други хора досущ като тебе, по цели дни са седяли и мислили, като накрая установявали са, че само седят. Чу ли ме, Ники!?
По гърба на Ники преминаха студени тръпки
— Откъде ли тази вещица знае името ми? — Параноята е отвратително нещо, а Ники като всички поети си беше доста чувствителна натура. За малко да се сблъска с Бармана. Очите на Бармана студено свтеха, а в ръцете си държеше поднос със осем кафета. Осемте кафета бяха сервирани върху масата на циганката, и тя жадно започна да ги пие едно след друго. Останалите членове на компанията нагъваха пастички и сандвичи.
— Какво става тук? — Промълви с дрезгав глас младия поет. — Вие откъде знаете името ми?
— Всичко по реда си, нали това е работата моя — загадъчно каза циганката, след като привърши и с осмото кафе.
Ники се поколеба още няколко мига, след което пораженчески се сгромоляса на масата си…
— Искаш ли да ти гадая — попита циганката.
— Давай — Ники вече нямаше сили да се бори с каквото и да е било.
Циганката взе едно от изпитите кафетата и фиксира погледа си в утайката му.
— Виждам Пешо!
— Какъв Пешо? — сепна се Ники.
— Пешо, бе, Пешо, не го ли познаваш — учуди се циганката.
— Ами познавам много Пешовци — каза Ники — кой по-точно имате предвид?
— Как кой Пешо, нали той те познава, Ванюша!
— Ванюша ?!
— Е как ти беше името, там…
— Ники!
— Сигурен ли си, че си Ники? Пешо ми говори за Ванюша.
— Но аз съм Ники!
Настъпи кратка пауза.
— И сега какво — попита Ники.
— Сега ще ми дадеш шапката си — най-неочаквано каза циганката…
— Но, ъ-ъ… защо ви трябва моята шапка. Аз си я харесвам.
— Виждаш ли този дядо който седи на масата до мен… Той харесва повече шапката ти.
— Но шапката си е моя… Защо да ви я давам?…
На циганската маса настъпи гробна тишина. Половин дузина чифта очи се впериха в Ники, излъчвайки безмълвно учудване… Най накрая циганката погледна дядото и каза с равен глас…
— Момчето не си е имало приятелка.
Ники се престори, че не е чул забележката. Няколко минути, черното семейство обсъждаше възбудено нещо на неразбираем език. След това циганката бръкна в торбата си и извади няколко гнили бурена:
— Ако ти ми дадеш сега шапката си — каза циганката — аз пък ще ти дам любовно биле. Препичаш го, смесваш го със смляно кафе и малко сухо мляко… Внимавай, обаче, кафето трябва да е мухлясало… Слагаш всичко в един парцaл, оставяш го на балкона и чакаш да престои три дни… Билето е готово, имай предвид само че…
Циганката не можа да довърши инструкцията си за употреба. Ники рязко стана от масата и си замина. В същстност, той даже не се сети, че не си е платил сметката. Съзнанието му беше толкова травмирано от получения шок, че изобщо не можеше да мисли за такива дреболии… „Мръсни шарлатани“, промърмори си Ники за да се успокои, но това изобщо не му помогна. Опита се да съчини набързо някакво стихотворение, но за съжаление в главата му се въртяха само три стиха:
„Мислите че ме познавате…
Не, безумци, вие нищо не разбирате,
Ах, къде си ти, любов?“
Изведнъж Ники се сепна. „Какво направих“, помисли си той, „може би току що изпуснах единствения си шанс в живота… Може би не успях да хвана мига и тази мисъл да ме дерзае до последния ми дъх“. Ники се затича обратно към кафенето. Циганското семейство тъкмо си тръгваше. Ники размаха шапката си:
— Ето ви я, вземете я, моля ви се…
Дядото се усмихна, грабна шапката и я сложи на главата си. „Току що направих един човек щастлив“, констатира Ники. И наистина, доста интересно изглеждаше този дядо — жълтеникаво-бели коси, дълга рядка четена, мръсна бархетна риза и големи уродливи устни, застинали в най-щастливата усмивка, която човек може да си представи. И шапката на главата, разбира се.
Циганката подаде на Ники двата стръка трева.
— Пази ги, ценни са — каза тя.
Ники хвана бурените. Имаха кафяво стъбло със малки меки листа, заострени в края. „Явно салатката е била откъсната без да бъде изсушена“, констатира той. И все пак това беше един шанс, една врата в живота, която никой не трябва да пропуска. Ники се отдалечи, изпълнен с нови надежди.
Младият поет изчака родителите му да заминат на работа и след това пристъпи към приготовление на любовния прах. За него не представляваше никакъв проблем да намери мухлясало кафе и сухо мляко. Подобни неща ги има във всички кухненски шкафове. Внимателно накъса единия стрък и сложи всичко в кафемелачката. Когато натисна стъкления похлупак, малката машинка изстена и замря. Нищо!
„А, май бушонът изгоря“, проумя Ники, „и слава богу, така и така този прах не ми трябваше… Щях само да изгубя вдъхновението си“.
Минаваха седмици, после месеци, но вдъхновението на Ники така и не идваше. „И по-лошо става“, мислеше си той, „даже една епиграма не мога да напиша. Когато изрецитирам нещо, ефекта е, че всички ме гледат с един какъв особен поглед… Хъм…“
След още няколко месеца, Ники се сети, че втория стрък от любовното биле се мотае някъде по шкафовете… Този път младият поет събра сили и извърши процедурата по приготовлениието до край.
„Чувствам се като Ал Капоне — могъщ, спокоен и с ръце в джобовете“, мислеше си три-дена по-късно, докато се разхождаше из алеите на есенния парк. И наистина, ръцете му бяха в джобовете, но вместо пистолет, Ники усещаше допира на малката торбичка с любовния прах. „Целия свят е в джоба ми. Само защо ли съм толкова самотен сред пъстрите багри на есента, шума на мъртвите листа в краката и…“
— Ох!
Последното изохкване се дължеше преди всичко на един малък червен велосипед, изскочил ненадейно от съседната алея. Водачът му заби рязко контрата, но вече беше прекалено късно. След секунда-две, Ники лежеше на земята и наблюдаваше предното колело на велосипеда върху себе си. „Странна работа,
