ме!!! — Като менящи се картини, показващи как снегът се сляга и затрупва земята, той виждаше как Кореллада се изправя плавно и препасва кристаличен меч, а после се стапя като снежинка върху пръстите му. Той примигна. Нямаше я. Да.
Тронът бе пуст. Адиарт все така лежеше на първото стъпало. Нежно прошумоляване отляво. Извърна се. Беше Лед.
— Значи си Хора. Рицар Хора. — Звучеше странно за всевластна природна стихия. — Трябваше да се досетя, разбира се. По косата и очите, но толкова рядко виждам твоеподобни, че дори губя представа за съществуването им.
Тя леко крачеше край него, но не го гледаше, сякаш говореше на друг.
— Трудно и самотно е тук. Зимата си е зима и природата си върши всичко сама, стига от време на време да не позволяваме на Променливия механизъм да се задейства. Този, който довежда новия сезон. Но това правим толкова рядко, че дори не може да се изчислят точно годините, които преминават в пусто съзерцание. Вековете.
После внезапно се обърна и приседна на горното стъпало.
— Ние не сме истински богове, а Владетели на природата. Живеем много по-дълго, което според вашите човешки представи е вечност, но и ние умираме. Ние сме от Първия кръг на най-съвършените божествени копия. Разбираш ли?
Адиарт поклати глава. Той докосваше косата си и плачеше.
— Не искам да те гледам такъв. Тези като теб са рядко срещани и са легендарни за вас, обитателите на този свят. Белледен Рицар Хора.
— Защо искате да ме убиете? Защо направихте това?
— Прости ми за косата. Ние знаем, че времето за нашия край още не настъпило и появата ти е преждевременна. Ти трябва да умреш.
Той нищо не отвърна. Как можеше да отговори, когато вече беше невъзвратимо.
— Защо аз?
— Опасен си за нас. Носиш гибелта ни с топлината си. Ние сме студени, чупливи. — Тя се подсмихна. — Ти си толкова горещ, толкова здрав.
Адиарт се чувстваше мокър и слаб. Искаше да пие отвара от белолисти, но и нея му бяха отнели. Тя му помагаше да оздравява по-бързо. Майка му я вареше, когато беше дете… Попи студа с успокоение. Стана му по-леко и му се доспа.
Когато отвори очи, знаеше, че е за последно. Искаше да лежи на тази ледена плоча, да не се събужда. Вече нищо не можеше да си спомни. Един по един спомените се полюшваха на повърхността на съзнанието му, а после се самоизтриваха.
После главата му се повдигна, хваната от две нежно замръзнали ръце. Погледна към Лед, която се беше надвесила над него. Галеше косата му и на Адиарт се стори, че от пръстите й се стича вода. По лицето му капеха чисти и бистри водни капки.
— Спи, спи. Спи, Белледен — шепнеше Лед. — Така ми се иска да дойда с теб. Да стана смъртна. Да съм до теб. Да се оставя на слънчевите лъчи да затоплят кожата ми. Да… бъда.
Продължаваше да се уморява все повече и повече. Тя все така го държеше в обятията си. Той усети, че тя се топи и това го порази. Защо не се отдръпваше, защо продължаваше да го докосва?
— Адиарт, Адиарт…
ГЛАВА І
— Треадрик, Треадрик…! Ставай, мързеливецо! Цял ден ли ще лежиш?
Викът го откъсна от съня и за момент го обърка. Кой го викаше? Усещаше зад гърба си топлото пукане на огъня и мекото тяло на кучето, проснато върху крака му. След малко нещо го перна през лицето и той подскочи. Въпреки това остана неподвижен и се заслуша в стъпките, отекващи по каменните плочи. Изведнъж пелерината, която бяха метнали върху му се повдигна и над него се надвеси млада жена със злобно и ядосано изражение. Тя го сграбчи за ръката и прекрати протестите му. Постави длан на челото му.
— Струва ми се, че говоря достатъчно ясно. Стига си се тръшкал и ставай, защото имам работа и нямам намерение да те гледам как се влачиш цял ден около мен. Какво, пак ли си болен? Омръзна ми от треските ти и проклетите билки. Махай се, хайде!
— Нищо ми няма — едвам успя да промърмори момчето и се наметна доколкото успя. Кучето се залута из краката му, докато излизаше през задната врата.
Навън още беше тъмно, а и студено. Треадрик не трепереше. Напротив, беше му много топло, но остана с пелерината. Завърза долните й краища около кръста си и се запъти към обора. Днес нямаше да извежда животните, и слава богу. Не беше в настроение и даже красивата долина на предпланиниските части на северен Раензам нямаше да му донесат утеха. Той не обичаше много да се задълбочава в усещанията си и ги мразеше, когато го тревожеха. Всичко правеше с инстинкт, който беше безпогрешен и му бе достатъчен, за да живее някак си.
Отдавна бе престанал да вижда приятелите си. Не се забавляваше, рядко се смееше. Работата бе погълнала цялото му внимание и сили. Преди няколко години го осинови ковачът Ондетвир и той и жена му Лулерка се превърнаха в негово семейство. Единственото, което му беше опора и му даде надежда за някакво бъдеще. Той беше сирак и бе израстнал в един малък замък на дребен поземлен владетел, където майка му беше прислужница. Откакто тя почина го прехвърляха на различни занаятчии, защото беше силен и пъргав и често го вземаха за чирак. Когато го взе Ондетвир той заживя като нечие дете, което даряваха с обич и уважение.
Когато обаче почина Лулерка, дойде Бразона. Тя беше шивачка, и то много добра. Треадрик винаги й го признаваше, макар тя да не го обичаше. Треадрик пое задължения, които не бе имал, докато Лулерка беше жива.
Той открай време беше болнав, но лечителите бяха силно озадачени от разклатеното му здраве и странните, непривични признаци на треската. Така или иначе той не се чувстваше зле, обаче Бразона не се смиляваше над него и много го хулеше. Така че прекарваше болестта на крак, най-често на полето.
Като на всяко момче, мечтата му бе да стане рицар. Но той нито познаваше такива, нито пък имаше някакви особени заложби. Пък и беше толкова далеч от каквото и да е средище на култура, че сам разбираше колко мечта има наистина в тази мечта. Той някак бе сигурен, че няма да живее още дълго, страхуваше се от болестта. Единственото, което наистина му причиняваше болка и го подлудяваше, бе подстригването. Не можеше да търпи да режат косата му и това понякога извикваше сълзи в очите му.
Слънцето вече се вдигна достатъчно и околността оживя. Той почисти набързо при животните и излезе пред кръглата чешма в средата на двора. Къщата беше от масивен камък и беше много хубава. Даже всички беди, които беше преживял тук не можеха да замъглят чувството на сигурност и уют, които изпитваше, като стоеше на чешмата и гледаше червенокаменните семпли статуи, които тъй пасваха на фасадата от шарени плочи.
Водата беше много чиста, но не течеше силно. Той приседна на камъка и извади малък нож за дърво. Сега си правеше нов лък и доста се стараеше, особено с формата.
Работата го залиса и когато пред портите спря каруца, вече препичаше обедно слънце. Треадрик с усилие вдигна глава и видя баща си, който смъкваше бурета с прочен от колата. Момчето си втурна към него, но баща му не го погледна и той продължи мълчаливо да помага.
После, също тъй внезапно, Ондетвир го остави и влезе в къщата. Треадрик приключи и почисти конете без да ги разпрегне.
Треадрик се замисли. Даже баща му се бе променил. Като него самия. Нищо вече не очакваше.
Бразона и Ондетвир се караха. Странно, че не можеше да чуе точно за какво, но явно беше за него, щом не можеше да разбере думите им. Всъщност повече се чуваше гласът на Бразона, което натъжи, но и разгневи Треадрик.
Старият ковач излезе от кухнята и се запъти към момчето. Нещо го присви отвътре и той пристъпи към баща си. Мъжът го изгледа продължително, но Треадрик не можа да различи нищо по лицето му и това го уплаши. Той винаги четеше по лицата на хората, защото те никога не мамеха като думите. На думи той не
