вярваше, нито на хубави, нито на лоши.
— Искаш ли да си вземеш нещо? Побързай, тръгваме! — Само това.
— Къде? — Ковачът вече беше седнал на капрата. Не получи отговор. Той взе наметалото си от кръглото корито с трите малки лилии в средата, загъна в него парчето огънато необработено дърво и седна до мъжа. Какво значение имаше?
Тя пристъпваше бавно и внимателно оглеждаше ранените. Те не бяха много, слава на боговете, както при предното сражение. Пристъпваше смазана от умора, но не толкова физическа, колкото душевна. Беше го допуснала. Нещо, което се беше старала да избегне, откакто носеше меча. Боговете й бяха свидетели, не биваше да позволява, дори с цената на живота си. Вървейки между шатрите зад укрепителната плоскост на стрелците, Желива се мъчеше някак да оправдае себе си, но станалото я бе лишило от подобна възможност. Тя носеше полупразно ведро за вода, която трябваше на лечителите.
От следващата шатра излезе Абриката. Момичето беше тук от скоро и бе едва петнадесетгодишно, но прояви интерес към лековете и се присъедини да помага на Борвид. Той беше талантлив воин навремето, преди да го ранят в крака и да окуцее. Тогава Желива още не беше пристигнала във войската.
— Желива ’Ард, почакайте! — Желива й обърна гръб. Не й трябваше съчувствие. Спря и се обърна.
— Желива ’Ард, какво има? — Абриката беше изненадана и притеснена. Младата мечоноска се изсмя вътрешно и това не й хареса.
— Не знаеш ли? Не знаят ли вече всички из проклетата Лирика? Не е ли записан в „Легендохранителницата…“ денят на опозоряването ми?
Момичето я гледаше спокойно и безизразно.
— Не искам с нищо да се подигравам или да обидя. Просто попитах.
— Скършиха меча ми в битката, Абриката, и след това убиха Моргей.
Младата девойка естествено беше потресена, но само очите й го издадоха и Желива й поблагодари мислено за тактичността.
— Сега си тръгвам. Не знам дали ще се върна пак тук. Най-вероятно не.
Желива продължи през редиците и ранените.
Абриката я догони.
— Значи трябва да вървите! Да избягате с други думи, че да не би да ви осъдят за човешката ви слабост! — Абриката беше разгневена и много истина имаше в думите й. Най-вероятно Желива би постъпила точно така, ако я нямаше принудата. Искаше да й обясни, защото й вярваше и не искаше да бъде разбрана погрешно.
Ето я шатрата на Моргей и нейната. Когато него вече го нямаше, всичко принадлежеше на нея. Но нищо нямаше да си вземе, защото спомените се отразяваха в предметите и им даваха душа. Не й трябваше неговата душа. Той вече не принадлежеше на този свят, а предметите не й помагаха да го забрави.
Желива влезе и се огледа неловко. Сви устни, но после се сети за момичето и й направи знак да влезе. Ръцете на Желива трепереха, когато си наля виното, но то не се разплиска от чашата, както трябваше да стане.
— Мъртвият не е жаден — промълви тя замислено и отпи.
— Вярвате ли в това? Че нематериалните форми на съзнание имат нужда от материална храна? Има ли въобще нужда от това? Така не ги ли възспирате?
— Това не е преграда за свободата им; така те напомнят за себе си. Защото връзката със сродниците не се губи и забравя, тя само се пренасочва. Душите започват да пътуват към другите вселени веднага щом напуснат тукашната реалност. Те са непрекъснато в движение. Винаги има нужда от души, когато се строи нов свят. Така се казва обикновено, но кой може да каже със сигурност.
— Тези неща според мен са вярни, иначе няма да се знаят. Дори когато смяташ, че измисляш нещо, то всъщност е отдавна забравено знание от древни времена.
— Хм. Но откъде могат да се знаят все пак? — Желива не се чувстваше уверена. Не беше привързана към легендите, нито към тайнствата от какъвто и да е род, обаче явно тази концепция й допадаше. Някак го усещаше като вярно. А изглежда, че Абриката беше запозната добре с всевъзможни ритуали и вярвания. Странен вид знания за дете на нейната възраст. Така и не знаеха откъде дойде тя. Просто един ден се появи в стана и заживя с тях.
— Кажете ми какво стана с Рицаря Моргей — подсети я девойката.
Желива въздъхна и се зачуди какво всъщност иска да й каже. Не всичко можеше да се сподели и разбере, особено във връзка като тяхната.
— Моргей беше Рицар Хора, воин, който борави с магия, която му помага да бъде нещо повече от обикновен стрелец с лък.
— Зная това. Те умеят да се приближават към мишената толкова близо, сякаш са на не повече от крачка разстояние.
— Но за да прилагат тези си способности, Рицарите Хора трябва да бъдат седем на брой. Когато са седмина те сливат силите си и заедно ги контролират. В смисъл, че ако не са заедно, те не могат да се придвижват към мишените. Отделени един от друг те просто са отлични, но тази сила не е така могъща, за да може всеки да борави самостоятелно и да привлича целта. Дарбата е отслабнала, не като в легендите, когато армиите Рицари Хора се придвижвали се през древните земи на цяла Лирика. И всеки един от тях е бил стократно по-силен от всички седем, взети заедно. — Желива остана приведена, с глава подпряна на коленете. — Остлабва магията, отдръпва се от приемниците си.
Абриката се повъртя из шатрата, но изглежда, че мислеше за друго.
— Да, явно сме в беда, защото връзката сега е разрушена. Трябва ни нов.
— Рицар Хора не се ражда всеки ден.
— Но тук вече имаме шест. Струва ми се, че нещата няма да останат така. Ще дойде нов.
Желива я изгледа с присвит поглед.
— Това пък как го измисли?
Абриката спря да крачи. Прекара пръсти през късата си коса и после скръсти ръце леко обидено.
— Просто ми хрумна. Те би трябвало да се усещат един друг.
Желива се изправи и взе дисагите си. Започна да събира нещата си, главно дрехи.
— Тръгвате ли? Къде все пак?
— Много неща знаеш, но явно не достатъчно за това какво ни обвързва, мен и другите Риагарди, с Рицарите Хора. Моят меч е обречен на Моргей. Свързани сме чрез магията му. Мечът ми беше счупен. Връзката ни бе прекъсната, но не тя бе причината Моргей да умре. Просто нямаше с какво да го защитя. И сега, когато той е мъртъв, аз блокирам връзките на другите воини с техните пазители-Риагарди. Затова трябва да си тръгна и да ми бъде изковано ново оръжие. Само така ще си възвърна правото отново да защитавам с меч. Ако не беше мъртъв, Моргей вече щеше да има нов Риагард. — Тя продължи да прибира, без да каже нещо повече за известно време. — Така било писано.
— Това място където отивате, далече ли е?
— Далече е. Много далече, на юг, където съм се родила.
Желива мина покрай Абриката, излезе и се запромушва между шатрите и хората.
— Как е Виксер? Жив е, нали?
— Да — настигна я другата. — Зле е, но смятам, че ще се оправи напълно. Ръката му е пронизана с четириостра стрела. Трудно я измъкнахме. Мочеб не е много добре и за него нищо не мога да кажа. Другите са невредими.
— Това е добре. Много добре. Иска ми се да ги видя, но сега не е възможно.
Преваляше следобед. Слънцето се спускаше незабележимо и сигурно към заника, но все пак още беше далеч от него. Тя смяташе, че ще намери подслон за през нощта, поне в недалечната гора на хълма. По- надолу по пътя имаше населени места, само че Желива смяташе да ги избягва доколкото може. Изпитанието беше дълго, но минаваше през познатото и това я радваше. Малко.
Сбогува се с Абрикта. Добро момиче беше.
Докато вървеше по утъпканите пролуки между шатрите, срещаше познати лица. Изстрадали лица, нейни
