неща ми казваш. Най-сташното обаче е, че знам, че са истина.
— Те се боят от нас. Но преградите служат, за да разпалват желанието да бъдат разкъсани. Разбира се, много е вероятно Царството на мрака да е само вход към друго, реално и пропорционално Царство на Злото, разположено в съвсем различно кътче на Вселената.
Желива се почувства уморена. Не беше само жегата убийствена. Истината беше и по-смъртоносна. Не за пръв път си каза, че щастието принадлежи на ония, които съществуват в невидение.
— Мисля, че вече имам и нов дълг. Кой е Рипел?
— Един от Рицарите Хора. Дойде след като ти си тръгна и остана до края. Челк бе негов Риагард. — Междувременно глъчката бе секнала и двамата мъже седяха потни на килима с чаша вино в ръка. — Ние не можем да те принудим да се обвържеш отново с Рицар. Ти може би желаеш просто да воюваш в редиците ни.
— Първоначално — да. Сега обаче настъпила и промяна със смъртта на Риагарда. Виждам, че на Провидението съм му нужна повече като нечия пазителка.
Тя се изправи и заобиколи веселата групичка.
— А онзи, непознатият? — запита тя Хефроя, докато излизаше.
— Това е Андроним. Риагард е на Треадрик.
Желива се обърна и срещна приятелските му очи, които излъчваха спокойствие.
— На кой?
— На Треадрик, разбира се. Той е най-силния Хора от всички единадесет. Трябва да го видиш.
Желива се сбогува кратко и се отправи да търси шатрата на Рипел.
Вече седмица откак споделяше подслона на Рипел. Косата по слепоочията му бе почнала на посребрява, но той все още бе хубав мъж. Бе с около пет години по-възрастен от нея, но тя се успокои, защото бързо си паснаха. Това беше важно за Желива, точно колкото и желанието й да се срещне момчето. Попита Рипел за него и той се засмя на въпроса й:
— Хваща окото, нали? Странна птица е, дума да няма. Но трябва да ти кажа, че го обичат. Особен е, обаче талантлив. Това е, защото е гениален и дарбата му спасява много животи. Някъде се беше запилял преди три години, когато дойде мирът, заедно с онова момиче, Абриката, и никой не вярваше, че пак ще го видим. Е, проклети зимни елементали! Кой пък ти мислеше, че отново ще се бием? Скапано съществувание…
Желива поклати глава. Рицар значи. Значи стреляше, и то така, както не е и вярвал, че ще може. Странни обрати на дарбите. А може би не.
— Тежко преживя смъртта на първия си Риагард, Леонб. Стана един такъв спокоен, а това не му беше присъщо. Преди не скъпеше живота си за нищо, все изчезваше някъде и се връщаше целия в рани и драскотини. После обаче… Той, Леонб, беше истинска опора на Треадрик. Струва ми се, че му стана като баща, научи го на всичко, което знаеше, но другото (стрелбата имам предвид) си беше в него, и то сякаш напълно развита. Пък и Леонб беше целия изтъкан от легенди и пророчества. Нищо чудно, че бяха толкова близки. Пълнеше му главата с разни истории за зими, снегове и някакви царкини, които доста му допадаха.
Желива се поусмихна и нищо не каза. Думите на Рипел предизвикваха интерес у нея, но тя постепенно осъзна, че не иска да й разказват за него, а да го види. Странно се съизмерваше времето спрямо нещо толкова обикновено като среща с отдавна невиждан човек. Сякаш беше вчера. Тя не знаеше дали той така силно хваща окото, но се надяваше.
Беше около десетия ден, когато тя научи, че той се е върнал от поредното си зачезване. Сега обаче беше несигурна, а и задълженията едва ли щяха да й позволят да се отклони дори за момент.
Сигурността беше нещо, в което тя обичаше да вниква. Винаги присъстваше на рапортите на Тайнствениците и след това посочваше някои от слабите страни на защитата или структурата на противниковия строй. Не винаги имаше такива.
Излизаше от просторната шатра на Хефроя, където се събираха. Не всички Риагарди или Рицари идваха, но тези като нея, дългогодишни по опит и знание, бяха необходими. Преди години тя се учеше, а сега бе неин ред да решава и да дава съвети. Вървейки с Хефроя, тя дори не забеляза малката тълпа, събрала се в центъра. Глъчката беше весела и силният смях подхождаше повече на панаирско увеселение, отколкото на военен стан. Тя се опита да си пробие път до сърцевината на тълпата, където явно се вършеше нещо нередно. Внезапно някой я сграбчи за ръката и я повлече навътре. После тя се озова до така недостижимото представление, но попадна на нежелано зрителско място. Този, който я дърпаше така здраво беше Андроним, а в далечината, на около петнадесет крачки от него, стоеше мъж с лък в ръце. Андроним я постави в страни от себе си и вдигна с две ръце меча, който държеше. Тя се втренчи в него шокирана и дори не можа да помръдне.
— О, доста смел ход, Андроним! — подвикна мъжът, застанал срещу му. Изглеждаше едър и не много млад. Високото му тяло моментално се изви като на танцьор, готов за първите стъпки, а после опъна здраво тетивата на дългия лък. — Уважаема лейди, моля не ме корете за стрелата, която съм насочил към сърцето ви! Ако тя пропусне целта си, в което силно се съмнявам… и все пак, нека душата ви преследва и моята скромна личност — единственото, което бих поделил с този безрасъден ненормалник!
— Моля…? — прошепна едва чуто Желива, докато времето изстрелваше стрелата си в нея. Последва силен полъх от несъществуващ вятър непосредствено пред лицето й и после звън на метал в метал. Изви се такъв аплауз и свиркане, че Желива излезе от унеса, в който беше потънала. Озърна се наоколо и наведе поглед към краката си, където лежеше стрелата. Светкавичната бързина на Андроним я бе отбила преди тя да мигне. Стрелецът се приближаваше усмихнат, преметнал лъка на ръката си. Обзе я заслепяваща ярост и преди той да се озове до нея, подкрепян и поздравяван от възторжените войници, Желива мигновено скочи и го събори с изваден меч. Острието потъна в меката му плът.
Да, после дойде и изненадата. Не удивление, а обикновена изненада, примесена и с малко потрес. Под нея лежеше Треадрик. Гледаше я сериозен. Тя беше поразена от него, от цялото му същество и излъчването му на необикновено надарен майстор. Преди да успее искрено да му се възхити и преди чувствата й да достигнат до съзнанието, тя изсъска:
— Ако още веднъж сториш това, ще ти отнема живота!
В същия миг о нейния врат се допря друго острие. Тя не беше забравила за Андроним, който щеше да даде живота си за този на Треадрик. Той я сграбчи за косата и я накара да вдигне глава, докато очите им се срещнат. Нито нейното, нито негово острие отслаби натиска си.
— Пусни го, защото инак ще се простиш с главата си! Няма и да усетиш как ще прекърша хубавото ти вратле!
От множеството, което бе замлъкнало остро, се втурнаха Виксер и Хефроя. Те се опитаха да отстранят Риагарда от Желива, но той не я пускаше. Тя се изправи от Треадрик и отблъсна Андроним достатъчно ловко, че да се освободи от хватката му и да премести меча към лицето му. Ярко бистрите му очи гледаха безпощадно. Сега гневът му бе поразяващ, подсилен от нейния, който тя не прикриваше. Желива смътно, но недвусмислено осъзна източника му и реши да се бори заради просташкото му забавление и унижението, на което я беше подложил. Той пристъпи към нея с интелигентен финт, но тя съумя да вложи много по-остра ярост и да го накара да отговори подобаващо. Тя искаше да се бие с него, искаше да му отнеме меча, искаше да го рани, искаше той да я намрази и да остане с белези от този сблъсък, искаше да го прекърши и да му покаже слабостите на тактиката му… искаше…
Беше ранна утрин. Тя едва сега се надигаше, а трябваше да стане преди изгрев слънце. Беше някак сломена и нерадостна. Мислите й се лутаха и не се спираха на нищо определено. Разкърши се и умората се изцеди с движенията й. Облече се бавно и внимателно. Нещо се бе променило.
Платнището се повдигна и влезе Рипел. Той я огледа и се усмихна.
— Как си?
Тя изръмжа неопределено.
— Разбирам само шест чужди наречия. Ако искаш пробвай на някое от тях.
— Остави ме намира. Нищо няма да ти кажа — повтори тя.
Той поклати глава и взе лъка си, опрян на постелята му.
— Отвън те чакат. — И излезе.
