Желива най-после приключи и препаса меча си. Когато се озова под парещото, тежко слънце обилната светлина я ослепи, но силуета на чакащия се открояваше съвсем ясно вляво от шатрата й. Обърна се да влезе обратно и спря. Треадрик взе разстоянието за миг и препречи пътя й. Тя го избута и се шмугна, а той я последва.
Тя се ядоса, но после разбра, че той продължава да стои подпрян на единия кол, така че най-после го погледна.
Малко недостатъци можеха да бъдат открити в него. На пръв поглед. Беше изпипан, като добре полирано късче опал. Не беше прекрасно хубав, а със силни мъжки черти и натрапчиво излъчване. Той не помръдваше — нито да мигне, нито дори да отмести поглед от нейния. Тя осъзна, че не й се иска да се втренчва така в него. Но как можеше някой да има такива очи, с най-невъзможния виолетов цвят, като че нещо в него беше объркано или бе откраднал очите на някоя фея. Лицето му бе обрамчено в буен венец от къдрави кичури, още по-светло виолетови от очите. Когато той се изправи, косата му се люшна и Желива остана поразена — тя стигаше до коленете му.
— Да, наистина ми се искаше стрелата ми да беше намерила целта си.
Тя се опита да каже нещо, но не можа веднага да формулира думите.
— Ами аз… Какво да ти кажа? Дори не подозирах, че можеш да бъдеш тук. Не мислех, че ще те видя пак след толкова време. Не мислех, че може да си жив.
Треадрик се завъртя около нея. Само лека усмивка трепкаше на устните.
— Радвам се, че си ти. Чаках те.
Тя се пресегна и погали учудващо бялото му лице. Само бузите му пламтяха. Той беше толкова горещ!
— Кажи ми всичко. Всичко. Всичко.
— Не сега. Има време, поне така го чувствам аз. Исках просто да те видя и да ти благодаря за вчера. Сега вече я няма празнотата, която остана след заминаването ти.
— Не те нараних, нали?
— Не, но нарани Андроним. Той е дълбоко потресен.
Желива замълча.
— Хубаво е, че не си била край мене. Иначе нещата нямаше да бъдат такива стабилни, каквито са. С теб ни свързват много неща, но не и любов. — Той пусна косата й и застана до входа. — Ценя това. Аз обичам Абриката. Искам да го знаеш. Ще те видя пак.
Следващите дни бяха напрегнати и хаотични. Много хора се мяркаха пред очите й, но тя почти не ги заговаряше. Освен горещината, бедите идваха и от вражеските части. Имаше няколко незначителни битки, които не постигнаха нищо, само усилиха объркването и неразбориите. Лагерът изостави стабилните защитни укрепления и се придвижи на север, последван от другите. Няколко пъти се местиха, докато най-накрая влязоха в мека, прохладна гора в близост до самотно древно село. Поставиха постови и отново вдигнаха заслоните. Полупресъхнал приток разделяше двата лагера един от друг.
Повечето мъже посетиха селото и го отцепиха чрез пътя, който преградиха близо до гората. Населението беше защитено от други неприятности, зачестили с подновяването на битките. След като приключиха с установяването, воините се запътиха към местната малка кръчма.
Желива прекарваше много време с Абриката. Момичето се беше превърнало в красива жена, която изпитваше силна привързаност към Треадрик. Тя продължаваше да се грижи за лечението в лагера и твърдеше, че нищо друго няма значение за нея. Тя говореше за Треадрик.
— Леонб беше странна натура. Знаеше всяка съществуваща легенда и минали и предстоящи пророчества. Не знам защо, но това страшно допадаше на Треадрик, а и Леонб имаше странни методи да го лекува, когато не се чувстваше добре. Аз така и не открих какво му е, защото той нищо не казва, когато е болен. Става друг, знам ли.
Желива обаче разбираше, че тя не казва всичко. Виждаше, че Абриката знае всичко за Треадрик, а и тя винаги беше разбирала чудатостите по-мъдро от нея самата. Така, че по-късно я заговори откровено:
— Смятам, че отлично прозирам необикновеността на Треадрик и сиянието, което излъчва. Не ми се иска да криеш нещо от мен, защото аз съм свързана с него точно толкова, колкото и ти, макар и с по- различна сила. Кажи ми за Треадрик, Абриката.
Двете стояха пред неговата шатра. Той не се чувстваше добре. Абриката сви устни в нерешителност, но кимна и влезе вътре. Желива я последва.
Треадрик пълзеше, паднал на колене. Разкошната му коса беше разделена на кичури, чиито върхове бяха вързани. Той говореше на неразбираем език и трепереше като смъртно болен. Видът му смути Желива. Тя все пак не подозираше за състоянието му, а и тези драскотини по цялото му тяло! Как ги беше получил? В същото време Абриката беше абсолютно спокойна. Тя коленичи и му зашепна нещо. В следващия миг той извика и се дръпна. С усилие избута един от меките, топли килими и легна направо на твърдата пръст. Повече не издаде и звук. Желива се примъкна до него и приседна със свити крака, след което събра косата му в скута си и започна да разплита всеки сноп един по един. Остана с гръб към другата жена. Проговори тихо:
— Върви сега. Боя се, че ще остана дълго. После.
Желива пожела да пийне някакво вино, което в повечето случаи просто така се наричаше, но по-скоро беше ферментирал сироп от зеленчуци. Тя не се и съмняваше, че тук няма да пие истинско вино, но не отказа да посети кръчмата.
Тя беше пълна и масите бяха заети до една. Единственият свободен стол беше до малък плот, поставен до прозореца. На другия стол седеше Андроним. Гледаше навън с глава, подпряна на свитата му в юмрук ръка.
Желива си взе кана вино и отиде при него. Той не се обърна.
Мечът — Дулеверб бе на гърба му. Изглежда тежестта на древното оръжие не притесняваше младия Риагард. Той също имаше издайнически наранявания по ръцете и лицето. Известно време той не реагираше, но след това я погледна. Засичали се бяха доста пъти след сбиването си, но винаги въоръжени. В последвалите битки единствената важна задача за нея беше да защитава живота на Рипел от оръжията на врага, а неговата — да брани концентрацията на Треадрик. В тези яростни мигове тя едва се беше въздържала да не се нахвърли върху него. Имаше моменти, в които тя би оставила на драго сърце Рипел, за да нападне Андроним. Сега, като го гледаше не изпитваше такива стремежи. Не изпитваше нищо особено.
Той продължаваше да я гледа и тя видя как задиша учестено.
Андроним беше особен. Заговори я. Понякога тя му говореше, после той продължаваше. Тя слушаше. Беше по-възрастен от Треадрик и по-млад от нея. Много от преживяванията му бяха неразривно свързани с Рицаря. Пет години негов пазител бил Леонб, който го направил такъв воин, какъвто той винаги бе желал да бъде. После рана в гърдите бе довела при него Андроним, който поел длъжността след излекуването си.
— Мирът дойде. Ние си тръгнахме. Станахме наемни воини, а Абриката ни беше равна и не се отдели, през каквото и да минавахме. Беше време на други премеждия. Всичко беше като малка, наша война от която не можехме да се откажем и без която не можехме. Само това умеехме, а убийства ставаха много. Поръчките бяха професионални, парите доста. Треадрик се бореше със себе си, искаше да спре, но не можеше. Знаеш ли какво е да носиш съзнанието на умъртвител? Бих предпочел хиляди пъти да бъда Тайнственик и да умра разкрит, отколкото да продължавам да бъда воин в мирни дни.
Тя лежеше на ръката си, опъната на масата.
— Мислех, че Моргей е живот. От шестнадесетгодишна го защитавах и даже след смъртта му исках да продължа да го правя. Много любов имаше у него, въпреки жестокостта. Аз значех всичко за него и колко ме радваше това! Как шепнеше името ми в миговете на екстаз! После, когато го убиха, аз… хм… почти нищо не помня оттогава. Сега Абриката твърди, че съм й разказала за него, че сме се сбогували, но аз не помня нищо такова. Помня само болка. След това видях Треадрик. Беше изоставен и поиска помощта ми. Дадох му я. Упътих го към Абриката. Писано му е било да намери опора в нея. Аз се върнах в родния си край, далеч на юг, да изкова оръжието, което вече проклинах. Пътуването беше дълго. Много неща видях, но пак не открих смисъла на делото, което съм започнала. Пътувах и пак се върнах тук. Където ми е отредено да бъда. Искам да имам някой, за когото да се грижа. И залади когото да си тръгна.
Андроним беше мълчалив известно време.
