— Мисля, че той не е само късметлия. Аз винаги съм въртял меча за себе си. Аз съм фехтовач от класа, защото съм родом от даровита фамилия. Фехтуването е не само в кръвта ми, а и в душата ми. Аз съм жесток по природа, изпитвам нужда да наранявам. Обичам жестоко и жестоко мразя. Играя комар и пия. О, да! Толкова пъти съм се взирал в очите на смъртта. Умирал съм за прашинки време, по-малки от най-оскъдния живот, който Създателят е изтъкал. Всеки път гледаш смъртта и тя те гледа, следи, не те изпуска от поглед, но не те иска. Отново и отново. Това, по което си приличаме аз и Треадрик, е че Вечността е всичко, към което се стремим. Безсмъртие в никакъв случай. Може би ако живота ни беше друг.
Знаеш ли легендата за… тя е доста стара. Млад човек с необикновени способности, воин, се родил сред ледовете с мисия. Било по времето, когато властвала Природната стихия Кореллада и дъщерите й. Това са древните векове, първите след Създаването, в които съществувала битка за надмощие сред Природните владетели. Малко били оцелелите хора, щом ледовете обхванали Лирика. Но Ледния период продължил толкова дълго, че те се приспособили. Започнали да се борят, дори срещу нещо така недостижимо като тези създания. Те кръстосвали земите, наблюдавали. И ето, че се появил момък, който бил потомък на отдавна загинало, но явно не напълно заличено родословно дърво на един от могъщите, убити Природни владетели — Белледен. Този младеж притежавал в себе си всички качества и черти на своя прароднина — имал приказна виолетова коса и очи със същия цвят. Имал и гореща кръв, защото бил роден сред ледовете. Той стрелял с лък майсторски — дарба, която придобил при скитанията си сред студените земи. Той бил роден човек и не можел да живее вечно, но бил опасен за Кореллада. Бил потомък на Белледен, Стопителя на Студовете. Тя го заловила, но отказала да му даде билето, което лекувало и успокоявало огъня на кръвта му. Отрязали косата му и силата му угаснала. Той умрял и в смъртта му го последвала Лед, една от дъщерите на Кореллада. Тогава могъщата стихия се заклела да отмъсти и да преследва всяко зрънце от разпръснатото съзнание на Белледен до последно. Всеки млад мъж с такива способности бил убиван. Знаеш ли, Треадрик е един от тях. Белледените просто се раждат без в семейството някога да е имало такъв. Белледен Рицар Хора.
Защо дойде?
— Изпитвах силна жажда. Виното трудно би я утолило, но… ти си тук… Абриката е сега при него. Значи топлината го мъчи. А билката?
— Няма я. Само Леонб имаше от нея. Досега Треадрик не е успял да намери. Но продължава да търси. Той знае, че няма да намери. Никога.
Той я сънуваше. Как го преследва и сече с огромното парче кристал въздуха след него. През отчаяния си бяг той усещаше как въпреки топлината замръзва. Как успяваше всеки път да предизвика едни и същи тръпки у него? Паника и слабост. Божественото създание сега не беше призрачно и неплътно, както когато се явяваше в битки и се въртеше край него. Сега тя беше цяла лед и вихър от снежинки и крещеше името му, носейки се над земята по-бързо, отколкото той можеше да тича. Той искаше да се сражава, но нямаше меч, нито стрела. Как можеше да се противопостави на този нейн меч от лед?
Обърна се. Накъде да бяга? Мястото беше заснежено и пред него се простираха само планински вериги. Беше му непознато. Самият той газеше в сняг, дълбок до колене, а косата се стелеше след него. Той я обхвана с две ръце и се опита да я събере, когато Кореллада се извиси отгоре като исполин и го издърпа. Сграбчи със сила косата му и замахна…
… Треадрик скочи с вик. Стискаше гъст кичур в юмрука си. Усети задушлива миризма, а Абриката тъкмо се измъкваше от шатрата.
— Абриката, къде…? — простена той объркан. Все още гореше.
— Нападение, Треадрик. Проникнали са през постовите. Бързай…
Той залитна нестабилно и се опита в движение да напъха стрелите в колчана. Разнесоха се писъци, пожарища обхванаха платнените домове на войниците. Чуваше се съскане и удар на метал о метал. Платнището се дигна като духнато от вятър. Беше Андроним. Желива вече тичаше към строя на Рицарите.
— Хайде, Треадрик. Започна се. Или сега или край няма да настъпи.
Небето беше необичайно притъмняло. Жегата се стелеше още по-плътно, сякаш талазите се редуваха с пластове зимно студен въздух. Бяха се появили облаци, неочаквани в този следобед. Изви се буря. Писъците на ранените станаха по-пронизителни. Резки движения разсичаха прозрачността. Реката не се виждаше. Пръскаха капки вода и зеленикава пушеща течност. Треадрик се опита да се придвижи колкото се може близко към другите Рицари, но битката бе силно напреднала, сякаш се водеше от часове. Край лицето му се стрелкаха призрачни шумолящи силуети, а около тялото му сякаш се увиваха клони и втечнени статуи. Усети се скован. После долови режещия звук от оръжието на Андроним. Той го бранеше абсолютно безмълвен, с точността, с която винаги го правеше.
Сега Треадрик не мислеше за него. Никога не го правеше. Беше застанал зад обърната полуразцепена каруца, с която преди превозваха провизии, които сега бяха разпилени и утъпкани. Знаеше, че другите са зад импровизираното укрепление, вдигнато в най-високата точка на лагера, от което се създаваше възможно най-идеалната видимост към околността. Съзнанието им беше цялостно насочено към една и съща цел. По-често използваха стрели с горящи върхове или намазани с отрова, но Треадрик нямаше време за това. Стрелите се запалваха предварително и се забиваха в земята пред стрелеца откъм перото, където имаше малка издължена остра част.
Косата му беше спусната и се развяваше от бурния вятър, който носеше отморяващ хлад за пламналото му тяло. Той работеше несъзнателно, с внимание насочено единствено към мишената, която сега се беше приближила на не повече от една ръка разстояние. Периферното му зрение бе замъглено, но той не се напрягаше, защото губеше центъра. Звънът в ушите му беше така натстойчив и оттекващ, че изличаваше следата в ума му още преди да се появи. Лявата му ръка бе стегната и силна без болките от предните наранявания. Дясната непрекъснато се пресягаше към колчана на гърба му и поставяше стрелите с бързина по-голяма от нормалните му способности.
Усети, че Андорним забавя движението си. Сякаш изпускаше някой елемент от развоя на събитията. Нещо в битката…
— Андроним, какво има? — попита без да се обръща и леко килна глава от насочената към главата му стрела, която рикошира в меча на Риагарда. — Андроним, отговори ми!
Не чу нищо, само леко ахване. После жегата беше подхваната от настоятелен ветровит сноп и донесе мъгливо росяща влага. Съскането се усили. Проблясъците от светкавици се изместиха от нереални фигури, присъстващи в битката. Размахваха жезли с топковидни кристални кубчета, от които идваше студ и сини, остри мълнии. Две от тях се спуснаха към Треадрик. Войници и техни пажници панически се сражаваха с несрещани досега сили. Откъслечни шепотни магии се понесоха сред воюващите. Грачене и писъци изригнаха и облякоха в звук видения и демони, призовани то нечии магьоснически възможности. Сред армиите имаше магьосници.
Горяха пушливи и задушливи пламъци. Бяха като факлена светлина, хвърляна от поставката й на стената. Като коридори от течения и вход към световете на Арката.
— Боже Рил Създателю, кой призова Проклетите в битката на смъртните! Да се превърнеш в пепелище от позорна плът и омраза дано!
Крясъкът долетя в ляво от Треадрик, но той не обърна внимание. Нямаше смисъл от пролятата кръв. Стрелите не раняваха нищо, което не беше реално присъстващо. Той изкрещя, надявайки се Хефроя да го чуе сред бурята от предмети и облаци, завихрени във въздуха.
— Спрете! За Бога, спрете или се целете само в хора! Не по демоните! Хефроя…!
Поредната стрела, която постави в тетивата, се изпрешна и падна на две крачки от него. Другата се пречупи на две, а мишените се стрелкаха хаотично и непостоянно. Само паникьосаните воини бяха замръзнали на едно място с оръжие, вдигнато в ръка и погледи, втренчени в падащите от небето птици с рогове по крилата. И черни феични същества в колесници, които пускаха сърпове от луни…
Тетивата в ръцете на Треадрик омекна и изведнъж се скъса, изтъняла като косъм. Той изруга и я доскъса. Концентрацията на мишените прекъсна като кипене на чайник. Треадрик беше потен и скован. Косата му беше подгизнала от мекото шибане на парата. Приклекна зад дървената руина и намери там Андроним. Той лежеше на една страна и се опитваше да пречупи стърчащата от гърдите му стрела. Беше побелял от болка. Мечът му лежеше до него, потънал в отровно кипяща локва от киселина. Около тялото му имаше поточета, в които бълбукаше същата течност и гореше кожата му. Те извираха от нищото. Мечът
