блестеше в черно сияние.
Треадрик се опита да вдигне тежкото тяло на Риагарда, но в ръцете му вече нямаше сила. Хвана главата му и му се усмихна успокоително.
— Няма да те оставя така. Дръж се.
Заобиколи едната половина на каруцата и се увери, че дъските са здрави. После пак се наведе над мъжа и с усилие го надигна, полагайки тежестта му на рамото си. Намести го върху грапавата дървена повърхност, въпреки виковете му. Остави го да лежи кървящ, с пронизващата го стрела, но не можеше да му помогне с друго.
— Ще намеря другите и ще доведа Абриката.
Ръката на Андроним се опита да го стисне, но падна безпомощно.
— Доведи Желива. Чу ли…
Мечът на Андроним беше безполезен и Треадрик не го и погледна повече. Трябваше му друг. Заваля горещ дъжд. След него и игли. Той притичваше между мъртви и все още живи, и между все още сражаващи се, и между вкаменени тела, и между все повече призраци. Искаше да види само хора, които се биеха със стоманените си мечове и които падаха в прахта на сушата, а не духове и демони, чеда на Арката, които плуваха в морета от лава и разяждаща вода. Той винаги беше смятал, че ще умре от копието на противник, който не може да борави с меч или с лък. Той бягаше от друга смърт и не вярваше, че ще я намери в тази битка, колкото и странна да беше тя. Вярваше обаче, че други няма да намерят спасение.
Смъдеше го навсякъде. Сигурно имаше рани, които не беше забелязал. Само се молеше да не го е одраскала отровна стрела. Беше убил двама Рицари Хора от вражеска страна и знаеше, че те използват силни и бавнодействащи отрови. Затича се. Не можеше да намери нито един меч сред труповете на убитите. Но трябваше да има! Той се спотаи зад пронизан кон, от чиито вени все още бликаше топла кръв. После край него се разнесе тих шепот и смях. Той се приведе напред и надникна от другата страна. Край ароматна кадилница, поставена на пъстър, тъкан от коси килим, бяха застанали в кръг самодивски видения и пиеха гореща кръв от извита купа от рогове. Те го погледаха и му се усмихнаха. После се присегнаха към тялото му и въпреки голямото разстояние, го стигнаха и го придърпаха. Той почти простена и успя да се откопчи. Побягна.
Все още валеше. Насред лагера се беше проснал досега несъществуващ път. По него тичаха и се надбягваха, дуелираха и скачаха всякакви същества. Треадрик се обърна назад и се озърна. Обърка се. Искаше да намери другите Рицари и Риагарди, но мястото, което до преди малко му се струваше близо, сега просто го нямаше. Сякаш земята се бе разтегнала на мили околовръст, оставяйки хълма самотен в пустинята от чернота и наслагани магически потоци, смесени при боравенето на всички от Арката, опитващи се да запратят реалността в милионите други възможности, странични на настоящето. После, като от мираж край неговото самотно тяло изникна другата част на стана, после се завъртя като във времевъртеж и на спиралки продължи да се люшка ту в едната посока, ту в другата. Видя, че каруцата, в която беше оставил Андроним е в далечината. Не се движеше и изглеждаше стабилна.
Той стъпи на пътя и тръгна. Пред погледа му се размиваха сюжети и легенди, в които, като на театрална сцена, играеха обитателите на световете. Млади демони и
Треадрик позна Кореллада в лицето й. Изскочи от очертанията на пътя, отмалял от уплаха. Ако тя добиеше реалност…
Тя доби мате — реалност и го последва с вледеняващо спокойствие. Той й обърна гръб и се спусна надолу между опустелите шатри и навлезе в началото на селото. Пътят, който бяха преградили, беше самотен и сух, недокоснат от вода и пръски магически смеси. Мярнаха се няколко пусти къщи, а след още една крачка отново беше в лагера. Въртеше се в омагьосан кръг.
Той не можеше да намери оръжие. Тук нямаше никакви мечове. Обърна се към Кореллада. Тя го проклинаше:
— Проклет да си, Белледен и да замръзне зимата, в която си се появил…! — Шепотът й беше призрачен, като стържене на пясък по стъкло. Като кошмарите, в които му се явяваше.
Краката му шляпаха в потоци вода. Дрехите му бяха просмукани, тежки и премръзнали. Той не чувстваше студа. Само дрехите… Всичко беше кално и размито.
Той се подхлъзна. Не, по-точно кракът му се подкоси вледенен. Падна по очи и се задави. Започна да кашля. Видя я как се навежда над тялото му с бляскав кристаличен меч, като исполин на оживяла статуя. Посегна към разпиляната си коса, но тя вече я държеше в ръката си. Неговите пръсти стиснаха парченце, отчупено от роклята.
— Не… моля! — прошепна той.
Мечът преряза гъстия сноп коса като розев стрък.
Докато я гледаше как се стопява, чу и ужасен, тътнещ грохот. Не, това май бяха камбаните на смъртта! Да…! Нали? Най-после…? Край! Другата страна на болката, на непоносимата болка, която свиваше сетивата до първичните им усещания, беше утехата и покоя, които даряваше след страданието.
— Да…! Да…! Даааааааааа…! — изкрещя Треадрик, а сълзите го задавиха.
— Треадрик! Махни се! Махни се, копеле такова! Махай се от пътя… Треадрик!!!!!!!!!
Виковете на Андроним, пълзящ със сетни сили към него, не му донесоха нищо. Нищо по-бързо от това, което чакаше всеки миг. Мъчеше се с всички сили да задържи и малкото кал… пепел?… която се стичаше между пръстите му. Нещо ставаше с ръцете му…
Печеше слънце. Трептеше мараня. Пепел. Пушек, пръст във въздуха. Тропотът беше на празна каруца, която летеше с цялата сила на двата обезумели коня право към лежащия в пръстта Треадрик.
Той нищо не усети, когато двете странични колелета минаха през краката му.
Ръката на Абриката я стисна силно. Беше студена, сякаш вече бе мъртва.
— Чуй… чуй ме! Желива, трябва да ти кажа нещо! Важно е!
— Не, недей. Нищо не е по-важно от това да се оправиш.
Лампата мигаше колебливо и пламъкът се клатеше упорито на вятъра. Желива стоеше неотлъчно до Абриката вече три часа. Момичето бе пронизано от отровна стрела, докато се притичваше на помощ на ранените. Стана пред очите на Желива, но бързата й намеса, разбира се, вече не можеше да помогне. Лицето й беше бледо, а очите имаха неестествено стъклен блясък. Трепереше от време на време и все по- често изпадаше в унес, от който не можеше да излезе. Отново погледна към Желива.
— Така ми се искаше да разбереш и останалото! Ще се опитам да ти го кажа, но се страхувам, че няма да е достатъчно. Той… Треадрик… — Гласът й стана по-дълбок, а лицето й се разведри при спомена за него. — Твърде дълго беше с мен и това, мисля, го промени към пътя, който той сам трудно щеше да открие. Той не жалеше нищо от себе си и се раздаваше, доколкото му стигаха силите. С риск за живота си. В началото грижите ми и това, което се мъчех да му втълпя, противоречаха на всичко онова, на което го учеше Леонб. Той дойде малко след като ти замина и го пое. По едно време дори искаше да го отдели от мен. — Разказването сякаш я ободри и понамали страданието й. — Както ми се доверяваше той (а Треадрик го правеше, защото се нуждаеше от жена до себе си), Леонб го съветваше да не се съобразява с никого и винаги да се грижи предимно за себе си, защото такъв бил животът на воина — самотен и инстинктивен. Ясно забелязвах, че това някак не се нрави на момчето, поне една малка част от него, защото виждаше, че аз се грижа за него и винаги сме заедно. Треадрик винаги се връщаше при мен. Сраженията бяха дълги и
