В покоите му беше задушно, въпреки отворените прозорци. Двете стаи, които му бяха предоставени, се отличаваха със семплата си мебелировка. Леглото с тъмночервен балдахин бе достатъчно голямо без да е разточително, в камината от полирана синьозелена окенска скала постоянно се поддържаше огън. Имаше малък балкон, който гледаше към околната верига от хълмове и храмове. Гледката беше вдъхновяваща.
Повече от половината от стената на спалнята бе заета от огромно огледало от шлифован кварцов кристал. Това огледало бе така перфектно полирано сякаш не бе докосвано от човешка ръка. Бе поставено в полупрозрачна рамка със сложен релеф. Всъщност отражателната функция на огледалото не стоеше в основата на предназначението му. То беше обратен коридор, който служеше за свръзка с храмовете в областта. Крепостта бе разположена в хълмиста местност, която години преди появяването си бе послужила за изграждане на множество храмове, принадлежащи на седемте основни религии. С появяването на замъка в последствие, се бе наложило наличието на огледала из цялата постройка, защото първоначалния му замисъл бе като обиталище на жреците. Този вид проходи бе бърз и изискваше минимален разход на магическа енергия, затова бе силно разпространен метод за придвижване из Втория континент.
В съседната стая бе писалището от масивно червено дърво и гардеробът. Влизаше се през тясна двукрила врата със заоблени горни краища. В ъгъла имаше малка камина, а високите прозорци бяха със сини стъкла.
Иолдинан се отпусна на стола с висока облегалка, поставен до леглото му. Тежката му въздишка бе по- скоро стон. Остра болка вдясно на гърдите го прониза. Опита се да сдържи вика си. Изправи се и бавно се доближи до прозореца, бризът охлади тялото му. Беше топъл, но раздвижи тежкия, все още богат на слънце въздух. На Иолдинан му се стори, че вятърът е станал по-осезаем, защото океанският дъх носеше аромата на водорасли, риба и миди.
Изведнъж стаята се обагри в ярки цветове, струящи от огледалото. Самото огледало загуби гладката си повърхност, която се набразди от ситни вълни, разпространяващи се радиално във всички посоки. Вълничките издаваха нежен звън, който сякаш идваше от поляна, покрита с лилави и жълти камбанки.
В следващия миг Афли прекрачи рамката и стъпи на пода. Звуците се стопиха — разговорите и песните секнаха. Движението също. Останаха само двамата.
Афли остана още миг със скръстени ръце, след това усмивката й се стопи и тя се спусна да го прегърне. Изпусна лъка си на земята. Той стисна зъби, но не я отблъсна.
Тя се отдръпна и той я огледа. Ризницата от нишки тъмночервен метал, която тя носеше по време на битка, бе покрита с кръв. По кожения й панталон, защитен от сивкави ковани плочки, личаха петна от кръв и кал. Китката й бе превързана, а на гърба й висеше колчан със стрели. Мечът на кръста го нямаше.
По устните на Афлидела се плъзна познатата му, леко подигравателна усмивка. Тя вдигна ръка и разпусна плътно прибраната си коса. Водопад от черни кичури обгърна раменете й.
— Виждам, че не си стояла със скръстени ръце, след като ми избяга от погледа. — Той приседна на перваза, докато тя сваляше бавно дрехите си. — Откъде идваш?
— От другия край на фронта. Там вече се отдадоха на забвението и сладките забавления. Онази група върна ли се?
— Петнадесет се завърнаха.
Афли го погледна и остана наведена за момент.
— А Кейд?
— Капитан Лианд е загубен някъде. Така и не се разбра къде.
Тя улови раздразнението в гласа му.
— Иолдинан… прости ми.
— Не, няма нищо. И ще ти простя, защото така трябва. Но не мисля, че първите ти думи трябва задължително да се отнасят за някой от бившите ти любовници. Не, Афли, не са открили Молианис и не, не съм добре, защото съм ранен и тази нощ ще изпадна в треска, заради която няма да мога утре да тръгна да го търся!
Гласът му отекна в каменната стая. Обърна й гръб. След малко ръцете й го прегърнаха през кръста.
Иолдинан се успокои.
— Ти добре ли си?
Тя кимна, а главата й легна на дясното му рамо.
— Когато ти пое към южните редици, аз и Молианис останахме срещу войските на Тукадур сами. — Гласът му бе спокоен и уморен. — Сражавахме се заедно, по начина по който винаги сме го правили — като обединяваме силата и съзнанията си. Не полагахме ни най-малко усилие, воините им падаха един след друг. Самият им предводител се беше покрил някъде. И в следващата минута някой ни раздели. Просто връзката секна, загубих го. Край на концентрацията. Силата ми се изпари мигновено, умората, а може би и нещо друго, се стовари отгоре ми и паднах от немощ. Войниците, които ме бяха наобиколили се възползваха от замайването ми и ми нанесоха удар. И още един. Чувах виковете на Молианис, дори го виждах, но после го загубих от погледа си. Не ми убягна обаче фигурата на Тукадур, който се сля с множеството. В ръката му мярнах изострен къс кристал — прозрачен, със зелени нишки, триъгълен връх, а по-нагоре представляваше някаква миниатюрна статуйка. Не можах да различа каква е. А когато се събудих после, ме носеха към лазарета на лагера. Молианис не беше с мен.
Афли мълчеше и слушаше дълбокото му дишане.
— Знам. Долових шокът ви от раздялата. Битката там беше просто декор и абсолютна пародия на военно сражение. Тези момчета просто си играеха, без да влагат ни най-малко усилие, за да покажат на какво са способни. Пределно ясно ми беше, че всичко е за отклоняване на вниманието от основната цел, но не можех да не се притека на помощ и да оставя хората си без защита. Така съжалявам, че ви оставих … моите единствени братя… — Гласът й изтъня и заглъхна. Иолдинан се обърна и я пое в прегръдките си. Тя не реагира.
След малко той усети, че пръстите й се плъзгат по гърба му, изваждат ризата и докосват голата му, пареща кожа. Иолдинан предчувстваше какво ще последва, ала въпреки изтощението и топлината на тялото си, не искаше тя да спира. Искаше просто да забрави. Афли можеше много да му помогне.
Той й позволи.
ГЛАВА ІІІ
Вятърът струеше през прозореца на талази, които освен топлина, носеха и морски привкус. Пронизваха го и той стенеше болезнено. Сънищата се смесваха в главата му…
На вратата се почука тихо и без да дочака отговор, който той не можа да даде, гостът открехна безшумно масивното дясно крило и влезе. Иолдинан не се обърна и остана да лежи на една страна.
— Ваше Височество — тихо прошепна Булниена и се доближи до леглото.
Той поклати глава със стон.
— Затвори прозореца, Булниена. Умолявам те!
Тя го направи. След това приседна на стола до него. Постави ръка на челото му. Постоя така известно време, докато му олекна.
Едва сега Иолдинан я погледна. Беше сменила бялата дреха, която едва ли бе запазила предишния си цвят, докато тя помагаше на ранените. В момента носеше леко разклоняваща се от кръста надолу рокля. Това бе официалната одежда на жреческия орден на Триомен. И естествено притежаваше отличителната украса като ритуално облекло — единствено тези рокли бяха изтъкани на бели и черни ивици от Копленен плат, чиито ивици идеално пасваха на нюансите, които косата на жрицата приемаха. Платът усещаше и „попиваше“ цвета и го запомняше така, че никой повече не можеше да притежава дрехата. Косите на Триомените бяха твърде необичайни за да бъдат сбъркани — гъсти, редуващи се чернобели кичури, които бяха така рязко очертани, че приличаха на умишлено оцветени. Особено интересен бе месеца, в който кичурите започваха да растат с противоположния цвят, а косата придобиваше шахматни шарки.
— Какво става вън?
— Има празненство.
Той се усмихна.
— И какво се празнува?
— Победата, отблъскването на противниците с минимални жертви за крепостта, за завърналите се
