Утринта на просветлението

живи. Наречете го както искате.

Иолдинан замълча. Отново се беше унесъл.

— Запознах се със сестра Ви. Впрочем тя ми каза за състоянието Ви.

Той пак се усмихна.

— Ами разтревожи се, когато не издържах колкото тя искаше. Афли сякаш не чувства нищо друго, освен… когато…

Вятърът удари прозореца, който звънна, сякаш замерен с шепа фин пясък.

Булниена се доближи и се загледа в задаващата се буря.

— Небето е чисто, нали? — простена Иолдинан.

— Просто пясъчна вихрушка — успокои го тихо, но не беше убедена. — Често срещана е през сезона.

— Не ме лъжи! Не по-зле от мен усещаш вятъра! Той навява сол, по дяволите! И е навсякъде… защото тя иска…

Иолдинан изпъшка.

— Иолдинан, спокойно, моля те!

— Иска да ме убие! Защото знае, че няма да се откажа, няма да го оставя на нея…

— Шшшт… тихо… Стига, хайде. Тук съм.

Той се отпусна в леглото, а ръцете му отчаяно притискаха завивката към гърдите.

Булниена я издърпа от стиснатите му пръсти и огледа раната. Беше грижливо почистена (от сестра му, предположи) и изглеждаше добре, въпреки оттока. Не разбираше какво му причиняваше такава болка и силна треска.

Усети вятър. Топъл и прашен. Иолдинан се сгърчи и утихна. Тя го погледна за миг и изненадано се обърна. Почувства солен вкус в устата си. Стана и с бърза крачка влезе в другата стая. Едното крило на високия прозорец със синьо стъкло бе съвсем леко открехнато, а вятърът навлизаше през тесния процеп безпрепятствано, без дори да го помръдне.

— Ах, ти…!

Тя побърза да притвори прозореца и да се върне при Иолдинан. Внимателно подпъхна завивката под тялото му, като се стремеше да покрие ръката и раната на гърдите. Не й оставаше нищо друго, освен да приседне до него на леглото и да го остави да се съвземе.

Не усети кога е задрямала, но когато той помръдна тръсна глава, за да прогони умората. Освен светлината на лунния ореол, единствената друга светлина в стаята идваше от приглушеното сияние на въглените в камината.

Той объркано надигна глава.

— Спря ли? Вече…

— Прозорцът беше отворен, Ваше височество.

— Просто Иолдинан.

Тя кимна. Принцът обърса мокрото си чело с лявата си ръка, която беше отвита.

— Еттеренова магия. На древния език еттерен значи „предназначен“. Тази магия е доста стара, дори не подозирах, че е възможно да е някому известна, че още се помни. Явно сме я подценили. Дориа се оказа добре подготвена.

— Струва ми се, че съм чувал нещо по въпроса. Тази магия е…

— Изключително точно именована, както повечето от Древните. Тя е действително предназначена за теб. В този случай бе под формата на вятър, който носеше фина морска сол. Всички бризи носят солта, която се изпарява от океанската повърхност, затова мирише на море. Но това течение се обвиваше около теб и солта ти причиняваше такава болка.

Той я гледаше с безизразно лице.

— Сигурен съм, че прозорецът беше затворен.

— Знам. Не си го оставил ти отворен. Бил е отворен отвън.

Младият мъж се поизправи в леглото. Не откъсваше очи от жената пред него.

След малко Булниена се подсмихна и отклони погледа си.

— Не знаех, че Афли ти е все още любовница. Всъщност аз не разбирам почти нищо от вашите странни обичаи.

Той продължи да я фиксира.

— Тя не ми е единствената любовница. Но се оказа, че още не може да се откаже от мен. Впрочем това май е взаимно, но аз не се чувствам смутен от това, нито пък я отблъсквам. Не искам да говоря за нас по този начин.

Булниена кимна и не пропусна да си отбележи как той, без да я засегне, приключи темата. Всичко, което знаеше за Средната обител относно любовните обичаи, се изчерпваше в няколко особени традиции, които не преставаха да я удивляват, тъй като в Източната определено не присъстваше подобен ритуал. На Север, казваха, кръвта бе биалка, тоест Преярко осветена.

Тя помълча известно време. Искаше да му каже за това, което бе разбрала, но не беше сигурна как да започне.

— Какво искаш да ми кажеш?

Булниена се сепна и отново си сложи непроницаемата маска. Неразгадаемото лице на жрица. Не искаше да го прави.

— Тук има Визуализатор.

Очите му се разшириха, което бе достатъчно показателно за изумлението му. За нея това беше достатъчно.

— Какво? Нима отново ще настъпи времето на Големите лицевини?

Тя поклати глава.

— Не, не мисля. Иначе щяха да започнат метаморфозите на лудостта.

Иолдинан притвори очи. Големите лицевини бе спомен от детството му, спомен така разтърсващ, че му се струваше нереален. Тежък спомен, съпътстващ времето на онези иначе радостни дни на съзряване, когато се обучаваше да си служи с бащиното хладно оръжие и когато Афли започна да обсебва вниманието му.

— И все пак, ще да е нещо подобно, иначе този Визуализатор…

Булниена се надигна и се изправи до прозореца. Не искаше той да прави тези прибързани заключения, още повече, че щяха да са верни.

Започна внимателно.

— Визуализатор не се е раждал най-малко от хиляда лета. Твърде е рядка дарбата, и неясна. В повечето случаи адептите дори не могат да разберат за способностите си, преди да полудеят от виденията и магическите формулировки, които започват да изпълват съзнанието им денем и нощем. Неспособността да се въдвори дори минимален самоконтрол е пагубна. А начини си има. Колкото и малко да са били откритите таланти, то знанията за същността на тези способности са солидни и повече от достатъчни. По-тревожен е фактът, че хората сякаш не знаят кого да потърсят, а е повече от известно, че именно орденът на Триомените е този, който изпълнява лунните ритуали в цяла Лирика.

— Това е глупаво суеверие, Булниена, свързано с „легендите“, че момчетата с дарбата на лунни жреци, т.е Визуализаторите, се преследват от ордена ви, за да бъдат дарени със смъртно възмездие. Приказки, с които се плашат непослушните момченца, когато майките им се надяват да не повтарят белите си. Но в тях не се влага повече вяра, отколкото в „Чернин да те погледне дано“ или „Триоменка да си вземеш дано“.

Булниена изсумтя неодобрително, сякаш се бе изложил по непоправим начин с някоя ругатня, или че смисълът на последното беше казано точно за нея.

Той се усети.

— Прости ми. Несъборазителен съм — рече Иолдинан, когато тя впи в него острия си, бистър поглед.

— Разкажи ми за Големите лицевини. — Рязка смяна на темата. Побърза да се върне към същината на разгвора им.

Той помръкна. Върна се назад, до времето през което… Спомни си плавно случилото се. Сънищата…