— Гладен ли си? В хладилника има тонове храна.
Нещо в погледа й ми подсказа, че е по-добре да откажа, въпреки това се чух да казвам:
— Наистина съм малко гладен.
Заваля по-силно и ние хукнахме към вратата, но докато влезем вътре, вече бях мокър до кости. Моли ни чу и изтича от кухнята към всекидневната, за да ни посрещне. Загледан в кучето, се замислих за пристигането си вчера и колко различно ми се виждаше всичко сега, колко много неща се бяха случили, след като се бяхме разделили. Споменът ме върна в Ирак, после на погребението на татко, но аз бързо прогоних неканените мисли. Реших да се съсредоточа върху настоящето и върху това, което щеше да последва.
— За вечеря има каквото си пожелаеш — каза Савана и се запъти към кухнята. — Това е рецептата на мама за справяне със стреса. Готви по много и различни неща. Имам печено, пай с пиле, задушено, лазаня… — Тя отвори хладилника и пъхна глава в него. — Какво си избра?
— Няма значение — отвърнах. — Каквото и да е.
Веднага разбрах, че отговорът ми я разочарова. Беше уморена да взема решения. Прочистих гърло и казах:
— Лазаня ми звучи добре.
— Добре. Ей сега ще я стопля. Ще ти стигне ли?
— Не знам.
— Салата? Имам и маслини. Мога да сваря и яйца, става много вкусно със специалния сос за салата.
— Давай тогава.
— Веднага.
Савана извади една маруля и малко домати от най-долното чекмедже. Изми ги на чешмата и ги наряза. Сложи ги в дървена купа, добави маслините и я постави на масата. После сипа две щедри порции лазаня и пъхна първата в микровълновата. Движеше се сигурно и постепенно идваше на себе си, сякаш простите действия й възвръщаха увереността.
— Не знам за теб, но аз ще си сипя чаша вино — посочи тя към шкафа до мивката.
— Аз също ще опитам. Искаш ли да отворя бутилка?
— Не, ще се справя. Отварачката ми е малко своенравна.
Тя отвори нова бутилка, напълни две чаши и седна срещу мен. Лазанята вдигаше пара пред нас и ми напомни, че всъщност наистина бях много гладен. Опитах една хапка и останах доволен.
— М-м-м. Това наистина е много вкусно.
— Нали? — съгласи се тя, но вместо да се заеме с храната, отпи от виното си. — Любимото ястие на Тим. След като се оженихме, винаги молеше мама да прави големи тави. Тя обича да готви и се радва, когато хората оценяват ястията й.
Савана започна да шари с пръсти по стените на стъклената чаша. Виното улавяше светлината от лампата и искреше като рубин.
— Ако искаш още, не се притеснявай. Имам, колкото си щеш — добави тя. — Повярвай ми, ще ми направиш услуга. Обикновено храната си остава непокътната и ми е жал за нея. Все й казвам да носи по- малко, но тя не слуша.
— За нея също не е лесно. Тя знае, че страдаш.
— Така е — кимна тя и отпи нова глътка.
— Няма ли да хапнеш? — посочих към чинията.
— Не съм гладна. Винаги е така, когато Тим е в болницата. Стоплям си нещо с намерението да ям, но когато го сложа пред себе си, стомахът ми отказва.
Тя се втренчи в чинията си, сякаш убеждаваше себе си да си вземе малко, но накрая тръсна глава.
— Хайде, моля те! — настоях аз. — Хапни поне мъничко. Трябва да ядеш.
— Добре съм.
— Направи го заради мен тогава. Не съм свикнал да ме зяпат, докато ям. Гадно е.
— Добре — предаде се тя. Набоде съвсем малко парченце на вилицата и го поднесе към устата си. — Сега доволен ли си?
— О, да — казах заядливо. — Точно това имах предвид. За десерт може би ще хапнем малко трохи? А дотогава просто дръж вилицата и се прави, че ядеш.
Тя се засмя.
— Радвам се, че си тук. Напоследък единствено ти си позволяваш да ми говориш така.
— Как „така“? Директно ли имаш предвид?
— Да. Вярваш или не, точно това имах предвид.
Тя остави вилицата и бутна чинията, без да обръща внимание на молбите ми.
— Винаги си бил такъв — открит и честен.
— Някога си мислех същото за теб.
Тя избърса устните си със салфетка и я хвърли на масата.
— Хубави дни бяха, а?
Тя ме погледна някак особено. Настръхнах и за миг в мен оживяха всички спомени, всички надежди и мечти, свързани с нея. Савана отново беше онова момиче, което срещнах на плажа, животът й все още беше пред нея и аз все още исках да бъда част от него.
Тя прокара ръка през косата си и венчалната халка проблесна на светлината. Наведох глава и се съсредоточих в чинията си.
— Да — измърморих, загребах от лазанята и се опитах да изтрия образите в главата си. Преглътнах и веднага поех нова хапка.
— Какво става? Нещо се развълнува? — запита тя.
— Не, нищо — излъгах аз.
— Не си спокоен.
Разбира се, че е същото момиче, помислих си, само дето беше омъжена. Пийнах една глътка вино — количеството й се равняваше на всички нейни малки глътки досега. После се отпуснах назад.
— Защо съм тук, Савана?
— За какво говориш?
— За това — посочих около себе си. — Каниш ме на вечеря, макар ти да не ядеш. Споменаваш за миналото. Какво става?
— Нищо не става — тросна се тя.
— Тогава какво? Защо ме покани?
Тя стана и си сипа втора чаша с вино.
— Може би просто имам нужда да поговоря с някого — прошепна тя. — Казах ти, че не мога да споделям с мама и татко. Дори и с Тим не мога да говоря както с теб. Всеки има нужда да поговори с някого.
Звучеше като победена. Но беше напълно права. Знаех го, нали затова бях дошъл в Ленор.
— Разбирам те — затворих очи. Когато ги отворих, тя ме гледаше преценяващо. — Само че не знам как да се оправя с всичко това. С миналото. С нас. С брака ти. Дори и с болестта на Тим. Не мога да наместя всичко това в една схема.
Тя се усмихна горчиво.
— Мислиш ли, че аз мога?
Не отговорих.
— Искаш да знаеш истината? — попита и продължи, без да изчака отговор. — Истината е, че се опитвам да събера енергия от днешния ден, за да преживея следващия.
Затвори очи, признанието явно беше трудно за нея, но след малко ги отвори и продължи:
— Усещам, че все още имаш чувства към мен. И бих искала да мога да ти кажа, че искам да разбера всичко, случило се в живота ти след онова ужасно писмо, но… — Тя се поколеба за миг. — Не съм убедена, че съм готова да го чуя. Знам само, че когато те видях онази вечер пред мен, се почувствах добре. Не прекрасно, просто добре. И това е много важно. През последните шест месеца не е минавал ден, без да се чувствам зле. Всяка сутрин се събуждам и треперя от нерви, от яд и от страх, че ще загубя съпруга си. И се
