Но за теб нещата са… реални. Може би прекалено реални.
Нямаше какво да отговоря. Тя взе ръката ми в своята и нещо в мен подскочи.
— Иска ми се да не беше минавал през това — прошепна тя.
Стиснах ръката й и усетих съответния отговор. Тя се отдръпна, прибра кичура зад ухото си и старите спомени отново оживяха. Този жест ме натъжи.
— Странно, как си играе съдбата с нас — прошепна Савана. — Мислил ли си някога, че животът ти ще е обърне така?
— Не.
— Аз също. Когато се върна в Германия след първия отпуск, бях убедена, че двамата с теб един ден ще се оженим. Бях напълно сигурна.
Загледах се мълчаливо в чашата си.
— Когато на другата година си дойде отново, убеждението ми се засили. Особено след като правихме любов.
— Недей… — поклатих глава. — По-добре да не говорим затова.
— Защо? Съжаляваш ли за него?
— Не, разбира се, че не! — Докато го казвах, не гледах към нея. Не можех да понеса погледа й. — Но ти си омъжена сега.
— Но все пак онова се случи — настоя Савана. — Трябва ли да го изтрия от паметта си?
— Не знам — отвърнах. — Може би.
— Но не мога — в гласа й имаше изненада и обида. — Това беше първият ми път. Никога няма да го забравя. Беше красиво.
Не отговорих. Тя изглежда успя да се вземе в ръце, наведе се към мен и попита.
— Какво си помисли, когато разбра, че съм женена за Тим?
Затърсих внимателно думите за отговора си.
— Първата ми мисъл беше, че е логичен завършек. Той беше влюбен в теб от години. Разбрах го още когато го видях за пръв път.
Прокарах ръце по лицето си и продължих.
— После… беше сложно. От една страна се радвах, че си избрала именно него. Той е добро момче и двамата имате много общи неща, но от друга страна… ми беше мъчно. Не оставаше много време до уволнението ми. Ако тогава се бях върнал, щях да съм навън вече втора година.
Тя стисна устни.
— Съжалявам — промълви едва чуто.
— Аз също — опитах се да се усмихна. — Ако ме питаш какво мисля, ще ти кажа, че трябваше да ме изчакаш.
Тя се засмя колебливо и скритият копнеж в погледа й ме учуди. Отново заигра с чашата си и каза:
— Много мислих за нас тогава. Къде ще отидем, къде ще живеем, какво ще правим с живота си? Особено накрая. Изпратих те и цялата нощ мислих само за това. Знам колко отвратително звучи, но през тези две години след като изпратих онова писмо, се опитвах да излъжа себе си, че дори любовта ни да е била истинска, тя нямаше да продължи вечно.
Изглеждаше някак дребна и окаяна, когато попита:
— Ти наистина щеше да се ожениш за мен, нали?
— На минутата. И все още бих, ако можех.
Изведнъж миналото ни обсеби.
— Беше истинско, нали? — гласът й трепереше. — Всичко между нас беше истинско.
Умиращото слънце надничаше през прозореца и се отразяваше в очите й. Тя чакаше отговор. За миг образът на болния Тим натежа над нас. Из главата ми препускаха грешни и забранени мисли, разбирах, че са грешни, но бяха там. Ненавиждах се за тях, не исках да правя планове след смъртта на Тим, гонех ги настървено от съзнанието си.
Но не можах да се отърва от тях. Исках да имам Савана в прегръдките си, да я притисна до себе си, да наваксам всичко пропуснато през тези две години. И инстинктивно се приближих до нея.
Савана разбра какво ще последва, но не се отдръпна. Поне не веднага. Но когато доближих устни до нейните, се обърна рязко и виното заля и двамата.
Тя скочи, остави чашата на масата и побърза да съблече блузата си.
— Съжалявам — промълвих.
— Няма нищо — отвърна тя. — Отивам да се преоблека и да накисна блузата. Тя ми е любимата.
— Добре — отвърнах автоматично.
Проследих я с поглед, докато излизаше от стаята. Пое надясно към спалнята. Изчаках я да се скрие и се изругах наум. Поклатих глава, потресен от глупостта си и погледът ми попадна на виненото петно на ризата ми. Станах и огледах коридора. Чудех се накъде е банята. Започнах да отварям вратите подред и скоро се оказах срещу собственото си лице в огледалото пред мивката. Вратата на спалнята отсреща беше леко отворена и се отразяваше в него. Видях Савана. Беше гола до кръста, с гръб към мен и колкото и да се опитвах, не можех да откъсна очи от нея.
Тя изглежда усети втренчения в гърба си поглед, обърна глава и ме погледна през рамо. Помислих, че ще затръшне вратата или ще наметне нещо, но не стана така. Тя улови погледа ми и го задържа. Искаше да продължа да я гледам. После бавно се обърна към мен.
Ние останахме загледани един в друг през огледалото, разделени единствено от тесния коридор. Устните й се разделиха леко, брадичката й щръкна нагоре. И хиляда години да живея, никога няма да забравя колко красива беше в този момент. Исках да прекося коридора и да я взема в ръцете си, убеден, че ме желае толкова, колкото и аз нея. Но изведнъж ме прониза мисълта, че един ден ще ме мрази заради това, което сега изгаряше душите ни, и останах на място.
Савана, която ме познаваше по-добре от всеки друг, наведе поглед, достигнала внезапно до същата мисъл. Обърна се в момента, когато външната врата се отвори с трясък и един крясък прониза тъмнината.
Алън…
Обърнах се и хукнах към всекидневната. Алън вече изчезваше към кухнята.
Вратичките на шкафовете започнаха да се отварят и затварят с трясък, а той виеше, сякаш умираше. Миг след това Савана изтича покрай мен, напълно облечена.
— Алън, идвам! — извика като обезумяла тя. — Всичко ще бъде наред!
Той продължи да вие и вратичките продължиха да се тряскат.
— Мога ли да помогна? — извиках след нея.
— Не — бързо заклати глава тя. — Сама ще се справя. Често се връща така от болницата.
Тя влезе в кухнята и започна да го утешава с мили думи.
Крясъците на Алън и тряскането на вратичките я заглушаваха, но чувах ясно колко твърдост и решителност имаше в гласа й. Застанах на прага на кухнята и погледнах. Тя седеше до него и се опитваше да го успокои. Но думите й като че ли нямаха никакъв ефект върху него. Пристъпих несъзнателно с желание да помогна, но Савана ме спря с поглед. Изглеждаше спокойна.
Продължи да говори и сложи ръка върху неговата, която продължаваше да блъска вратите.
Имах чувството, че тряскането ще продължи вечно, но постепенно заглъхна. Риданията на Алън също затихнаха.
Савана заговори по-тихо и вече не можех да различавам отделните думи.
Върнах се и седнах на дивана, но след минута станах и погледнах през прозореца, беше тъмно, облаците се бяха разнесли и върховете на планината примигваха от трепкащата светлина на хиляди звезди. Зачудих се какво ли става в кухнята и отново надникнах там.
Савана и Алън седяха на пода. Тя бе опряла гръб в шкафа, главата на Алън почиваше в скута й. Той мигаше непрекъснато, обречен сякаш на вечно движение.
В очите на Савана блестяха сълзи, но гледаше съсредоточено, решена да не показва пред него колко бе наранено сърцето й.
— Обичам го — чух Алън. Дълбокият равен глас от болницата бе изчезнал и на негово място се бе появило изплашено гласче, което молеше за помощ.
