Спря за миг, мъчеше се да намери точните думи. Виждах тревогата, изписана по лицето му.
— Вчера, когато дойдохте, аз видях как те гледа и разбрах, че още те обича. Нещо повече, осъзнах, че винаги ще те обича. Това ми къса сърцето, но, знаеш ли, аз все още съм луд по нея и най-важното за мен е нейното щастие. Нищо друго не искам така силно, както да я видя безгрижна като преди.
Гърлото ми беше толкова пресъхнало, че едва произнесох:
— Какво искаш да кажеш?
— Искам да кажа да не забравиш за Савана, ако нещо се случи с мен. И да ми обещаеш, че ще се грижиш за нея, както го правех аз.
— Тим…
— Не казвай нищо, Джон — вдигна той ръка, за да ме спре или пък за довиждане. — И помни какво ти казах.
После се обърна на другата страна и разговорът ни приключи.
Излязох тихо и затворих вратата зад себе си.
Вън от болницата слънцето ме заслепи. Чух песента на птиците и ги потърсих с поглед, но те останаха скрити сред клоните.
Паркингът беше пълен наполовина. Всички наоколо изглеждаха уморени като мен, сякаш оптимизмът, който демонстрираха пред близките си в болницата, ги напускаше в момента, когато останеха сами.
Знаех, че стават чудеса, независимо колко болен е човек, но посетителите в болницата не бяха магьосници и едва понасяха тревогата си.
Седнах на една пейка пред сградата и се замислих защо, всъщност, бях дошъл. Щеше ми се да не бях го правил. Повторих си думите на Тим няколко пъти, спомних си болката, изписана на лицето му, и стиснах очи. За пръв път чувствата ми към Савана изглеждаха някак… грешни. Любовта трябваше да носи радост и спокойствие, но в този момент тя носеше болка на всички. На Тим, на Савана, дори и на мен. Не бях дошъл, за да изкушавам Савана. Не исках да разбия семейството й… или бях тук точно за това? Може би не бях толкова благороден, колкото си представях. И осъзнаването на този факт ме накара да се почувствам празен като ръждясала консервена кутия.
Извадих снимката на Савана от портфейла си. Беше измачкана и захабена. Загледах се в нея и тревожно се замислих какво ли ще ни донесе следващата година.
Не знаех дали Тим ще умре, или ще живее. Но съзнавах, че каквото и да стане, връзката ми с нея никога няма да бъде като преди. Бяхме се срещнали в едно безгрижно време, пълно с обещания; сега на негово място бяха дошли суровите уроци на истинския живот.
Разтрих слепоочията си, разстроен от мисълта, че Тим знаеше почти с точност какво бе станало между нас със Савана вчера, дори го бе очаквал. Показа го ясно, особено когато ме накара да обещая, че ще я обичам със същото себеотрицание, както я обичаше той. Разбрах какво ми предлагаше да направя, ако умре, но неговото позволение ме разстрои още повече.
Станах и тръгнах бавно към колата си. Нямах представа къде искам да отида, но трябваше да се махна по-скоро от болницата. Да се разкарам от Ленор, дори и само за да подредя мислите си.
Пъхнах ръце в джобовете и зарових за ключовете.
Чак когато доближих, видях пикапа на Савана до моята кола.
Тя седеше зад волана. Видя, че идвам, отвори вратата и слезе. Докато чакаше да се приближа, започна да оправя блузата си.
— Джон… Тръгна си, без да кажеш довиждане.
— Да, така е.
Тя кимна леко. И двамата знаехме причината.
— Как разбра, че съм тук?
— Не знаех. Отидох до мотела и ми казаха, че си се изнесъл. Когато дойдох, забелязах колата ти и реших да те изчакам. Видя ли Тим?
— Да. Изглежда много по-добре. Според него ще го изпишат още днес.
— Това е добра новина — каза Савана и дойде до колата ми. — Тръгваш ли си?
— Трябва. Отпускът ми свърши.
Тя скръсти ръце.
— Щеше ли да дойдеш да се сбогуваш с мен?
— Не знам — признах. — Не съм мислил.
По лицето й мина сянка на обида и разочарование.
— За какво си говорихте с Тим?
Погледнах към болницата, после — към нея.
— По-добре питай него.
Тя стисна устни.
— Значи така ще се разделим?
От пътя изрева клаксон и потока от коли внезапно забави ход. Една червена тойота премина в другото платно, за да излезе от трафика. Докато гледах маневрите й, осъзнах, че не е редно да я оставя без отговор.
— Да — отвърнах. — Мисля, че трябва да се разделим.
Тя стисна юмруци и кокалчетата на ръцете й побеляха.
— Може ли да ти пиша?
Насилих се да не отместя поглед от нея. Как ми се искаше всичко да се беше наредило по-иначе!
— Мисля, че не е добра идея.
— Не разбирам.
— Много добре разбираш — отвърнах. — Ти си омъжена за Тим, не за мен.
Оставих изречението да виси във въздуха, докато събера сили да продължа.
— Той е добър човек, Савана. Много по-добър от мен, бъди сигурна, и аз се радвам, че се омъжи за него. Колкото и да те обичам, не мога да разбия този брак. И дълбоко в себе си съм убеден, че и ти не можеш. Дори да ме обичаш, ти обичаш и него. Отне ми време да го разбера, но сега съм сигурен.
Не казах нищо за неясното бъдеще на Тим. Очите на Савана бавно се изпълниха със сълзи.
— Ще се видим ли някога отново?
— Не знам — думите изгаряха гърдите ми. — Но се надявам да не стане.
— Как можеш да кажеш такова нещо — каза тя и гласът й изведнъж се пречупи.
— Защото това ще значи, че Тим се е оправил. И имам усещането, че всичко ще бъде наред. Трябва да бъде.
— Можеш ли да обещаеш?
— Не — поклатих глава. — Не мога.
— Тогава защо всичко трябва да свърши така?
Сълзите се затъркаляха по страните й и въпреки че имах намерение да тръгна веднага, аз се доближих до нея и изтрих нежно сълзите й.
В погледа й прочетох страх и тъга, гняв и обида. Но преди всичко имаше молба. Молба да променя решението си.
Преглътнах с мъка.
— Ти си негова жена и той се нуждае от теб. От цялата теб, без остатък. Между вас няма място за трети и двамата знаем, че не би трябвало да има.
Сълзите продължаваха да се стичат по лицето й.
Аз също усетих влага в моите. Наведох се и я целунах нежно по устните, после я прегърнах и я притиснах силно до сърцето си.
— Обичам те, Савана, и винаги ще те обичам — прошепнах в ухото й. — Ти си най-хубавото нещо, които ми се е случвало някога. Ти си най-добрата ми приятелка и моя единствена любима и никога няма да съжалявам за това, което се случи между нас. Ти осмисли живота ми и най-важното, даде ми баща. Никога няма да го забравя. Ще останеш завинаги в най-добрата част от мен. Много ми е мъчно, че нещата се развиха така, но трябва да тръгвам, а ти трябва да отидеш при съпруга си.
Говорех и говорех, а тялото й се тресеше от ридания. Продължих да я държа в прегръдките си дълго след като бях казал всичко. Когато накрая се разделихме, някакво шесто чувство ми подсказа, че я
