и едва ли има подходящи думи за това.
Но аз те обичам толкова силно и толкова невероятно много, че ще намеря начин да се върна при теб въпреки болестта си. Обещавам. И с това ще завърша писмото си. Когато забравя теб и нашата любов, когато съм изгубена и сама, прочети това писмо, разкажи ми нашата история, както я разказа на децата ни, и бъди сигурен, че дълбоко в себе си аз ще знам, че това е нашата история. И може би, да, може би, ние ще намерим начин отново да бъдем заедно.
Моля те, не ми се сърди в дните, когато няма да си спомням за теб, а те неизбежно ще дойдат. Знай, че те обичам, винаги ще те обичам и каквото и да се случи, помни, че живях най-прекрасния живот, който можех да си пожелая. Моят живот с теб.
И ако запазиш това писмо и го прочетеш някога отново, вярвай в онова, което ти пиша сега. Ной, където и да си и каквото и да се случи с нас, аз те обичам. Обичам те сега, когато пиша това писмо. И те обичам сега, когато го четеш. И ужасно съжалявам, ако не мога да ти го кажа. Обичам те с цялото си сърце, съпруже мой. Ти си, и винаги ще бъдеш, моята единствена любов.
Дочитам писмото и го слагам настрани. Ставам от бюрото и намирам чехлите си. Те са близо до леглото ми и трябва да седна, за да ги обуя. Сетне се изправям отново, прекосявам стаята и отварям вратата. Поглеждам надолу към дъното на коридора и виждам Джанис да седи на рецепцията. Или поне си мисля, че е Джанис. За да стигна до стаята на Ели, трябва да мина покрай бюрото й, но в този час не ми е позволено да излизам, а Джанис е известна с това, че не обича да нарушава правилата. Съпругът й е юрист.
Чакам, за да видя дали ще си тръгне, но като че ли няма никакви такива изгледи и започвам да губя търпение. Най-накрая излизам от стаята и тръгвам със своеобразната си странна походка. Отнема ми цяла вечност, за да скъся разстоянието до нея, но тя като че ли не забелязва приближаването ми. Аз съм безшумна пантера, която се прокрадва тихо в джунглата, невръстно птиче, невидимо за враговете си в гнездото.
Най-накрая бивам разкрит, което не ме изненадва. Стоя мълчаливо пред нея.
— Ной — казва тя, какво правите?
— Разхождам се — отвръщам аз. — Не мога да заспя.
— Знаете, че това не е позволено в този час.
— Знам.
Въпреки това не помръдвам от мястото си, изпълнен с мрачна решимост.
— Вие всъщност не сте тръгнал на разходка, нали? По-скоро искате да видите Ели.
— Да — отговарям аз.
— Ной, нали помните какво се случи последния път, когато я видяхте през нощта.
— Помня.
— Тогава знаете, че не трябва да правите това.
— Тя много ми липсва — отговарям уклончиво аз.
— Знам, но не мога да ви позволя да я видите.
— Днес имаме годишнина — казвам аз и това наистина е така. Остава ни една година до златната ни сватба. На днешния ден се навършват четирийсет и девет години, откакто се оженихме.
— Разбирам.
— Мога ли да отида при нея тогава?
Тя поглежда настрани за момент и когато отговаря, гласът й е станал много по-мек, което ме изненадва, защото никога не съм подозирал Джанис в сантименталност.
— Ной, от пет години работя тук, а преди това съм работила в друг дом. Виждала съм стотици двойки да се борят с мъката и скръбта си, но никога не съм виждала нищо подобно на това, което правите вие. Всъщност никой тук не е виждал такова нещо, нито докторите, нито сестрите.
Тя замълчава за момент и колкото и да е странно, очите й започват да се пълнят със сълзи. Избърсва ги с пръст и сетне продължава:
— Опитвам се да си представя как издържате всичко това, откъде намирате сили да правите едно и също нещо отново и отново, ден след ден… и не мога! Не знам как го постигате. Понякога успявате да победите дори болестта й. И макар докторите да нямат обяснение, ние сестрите разбираме всичко. Това е просто любов. Най-невероятно нещо, което някога съм виждала.
В гърлото ми е заседнала буца и не успявам да кажа нищо.
— Но въпреки това нямате право да ходите по коридорите и аз не мога да ви го позволя. Затова се върнете в стаята си. — Сетне Джанис се усмихва леко, подсмърча, намества някакви книжа на бюрото си и добавя: — А сега аз отивам да изпия едно кафе и няма да мога да проверя дали сте ме послушали. Затова не правете нищо глупаво.
Тя се изправя бързо, докосва ръката ми и тръгва към стълбите. Не поглежда назад и аз изведнъж оставам сам. Не знам какво да мисля. Поглеждам към бюрото й, виждам пълната й чаша с кафе, от която все още се вдига пара, и за пореден път се убеждавам, че на света има добри хора.
За първи път от години ми е топло, докато напредвам бавно към стаята на Ели. И макар да се влача едва-едва, скоро се уморявам и се налага да се опра на стената, за да не падна. Халогенните лампи тихо жужат над главата ми и аз примижавам леко, защото флуоресцентното им сияние причинява болка в очите ми. Минавам покрай десетина тъмни стаи, в които съм чел, и осъзнавам, че всеки един от хората в тях ми е липсвал по някакъв начин. Те са моите приятели, чиито лица познавам толкова добре, и които ще видя утре сутринта. Но не и тази вечер, защото пътят е дълъг и нямам достатъчно време. Продължавам нататък и сърцето ми с усилие изтласква кръв към уморените артерии. Но въпреки това се чувствам по-силен с всяка следваща стъпка. Чувам някъде зад мен да се отваря врата, но не поглеждам назад. Сега съм просто един непознат. Никой не може да ме спре. Звъни телефон в сестринската стая, но аз продължавам напред, за да не бъда хванат. Аз съм среднощен бандит с черна маска, който препуска на кон през сънната пустош под сиянието на жълта луна, а торбата, която е привързана към седлото ми, е пълна със златен прах. Аз съм млад и силен и с огън в гърдите си. Ще разбия вратата и ще взема моята любима на ръце, и ще я отнеса в рая. Кого заблуждавам?
Аз водя жалко съществуване. Аз съм глупав влюбен старец, мечтател, на който е останала една- единствена радост — да чете на любимата си жена и да я държи в прегръдките си всеки път, когато може. Аз съм грешник с твърде много недостатъци и човек, който вярва в чудеса, но съм твърде стар, за да се променя и да ме е грижа.
Най-накрая се добирам до стаята й, изтощен. Краката ми треперят, очите ми са замъглени, а сърцето ми се блъска някак странно в гърдите ми. Боря се с овалната дръжка и най-накрая успявам да отворя вратата с две ръце. Светлината от коридора се разлива в стаята, осветявайки леглото, на което тя спи. Струва ми се, че виждам силуета й и изведнъж ме обзема чувството, че съм просто един случаен минувач по оживена улица, забравен завинаги.
В стаята й е тихо и Ели спи отметнала одеялото си наполовина. Миг по-късно я чувам да се обръща на другата страна и да въздъхва и тези звуци ме връщат към едни други по-щастливи времена. Тя изглежда малка в леглото си и докато я гледам, разбирам, че всичко е свършило. В стаята е задушно и аз потръпвам. Това място се превърна в нашата гробница.
Не помръдвам почти цяла минута. А как би ми се искало да й разкажа какво чувствам именно сега, на тази наша годишнина, но мълча, за да не я събудя. Освен това, каквото имам да кажа, съм го написал на едно листче хартия, което ще пъхна под възглавницата й. То гласи:
