— Чудесно. Те са при пристана. Ще отнеме само няколко минути.
Ели изведнъж почувства, че неловкостта, която я измъчваше, когато трябваше да му съобщи новината за годежа си, постепенно изчезваше. Затвори очи, прокара пръсти през косата си и остави лекият бриз да погали лицето й. Пое си дълбоко въздух и го задържа за момент, усещайки как мускулите на раменете й се отпускат, докато издишаше. Най-накрая отвори очи и се загледа в красотата, която я обграждаше.
Винаги бе обичала вечерите тук, вечери, в които меките южни ветрове разнасяха тънкото ухание на есенни листа. Обичаше дърветата и тяхното шумолене, което я успокояваше още повече. Малко по-късно се извърна към Ной и го погледна с нови очи, сякаш беше непознат.
Господи, той изглеждаше толкова добре. Дори след всичките тези години.
Гледаше го, докато протягаше ръка към въжето, което потъваше във водата. Започна да го тегли и въпреки падащия мрак, Ели видя мускулите, които играеха на ръката му, докато издърпваше клетката от реката. Сетне я задържа във въздуха за момент, за да може водата да се оттече. Накрая остави капана на пристана, отвори вратичката му и започна да вади раците един по един, пускайки ги в една кофа.
Ели тръгна към него, заслушана в песента на щурците и си спомни един урок от детството. Преброи броя на щурците в минута и прибави двайсет и девет. „Шейсет и седем градуса“5, помисли си тя усмихната. Не знаеше доколко този метод за определяне на температурата беше точен, но й се струваше добър.
Докато вървеше, тя се огледа и разбра, че е забравила колко красиво и свежо изглеждаше всичко тук. В далечината се виждаше дома на Ной. Той бе оставил няколко лампи да светят и се създаваше илюзията, че това е единствената къща наоколо. Или поне единствената с електричество. Което не беше далече от истината тук, извън пределите на града. Хиляди провинциални домове все още не се радваха на лукса на електрическото осветление.
Ели стъпи на пристана и дъските изскърцаха под краката й като стар ръждясал акордеон. Ной вдигна глава и й намигна, а сетне продължи да сортира раците, избирайки само по-големите. Тя се приближи до люлеещия се стол, който стоеше на пристана, докосна го и погали облегалката му. Представи си как Ной седи на него, лови риба, размишлява, чете. Повърхността му беше груба и грапава. Запита се колко ли време прекарваше тук сам и за какво ли си мислеше.
— Това е столът на баща ми — каза той, без да я поглежда, и тя кимна. Ели видя по небето да летят прилепи, а към вечерния хор на щурците се бяха присъединили и жабите.
Тя тръгна бавно по пристана с усещането, че от плещите й е паднал някакъв тежък товар. Дълго бе измъчвана от непреодолимия импулс да дойде тук и сега, за първи път от три седмици, се чувстваше спокойна. Бе искала на всяка цена Ной да научи за нейния годеж, да разбере и да го приеме и докато си мислеше за това, изведнъж си спомни за една тяхна малка тайна от онова далечно лято. Закрачи с наведена глава по пристана, гледайки надолу, докато най-накрая намери онова, което търсеше — Ной обича Ели, обградено в сърце. Думите бяха издълбани в една от дъските няколко дни преди заминаването й.
Студен полъх на вятъра наруши общия покой и я накара да се обгърне с ръце. Известно време остана така, гледайки ту към сърцето с любовното признание, ту към реката, докато накрая чу стъпките на Ной зад гърба си. Чувстваше близостта и топлината му, когато заговори:
— Тук е толкова тихо и спокойно — каза тя замечтано.
— Знам. Аз самият идвам тук често, за да бъда близо до водата. Така си почивам по-добре.
— И аз бих го правила, ако живеех тук.
— Хайде, да вървим. Комарите скоро ще станат зли и освен това умирам от глад.
Небето беше вече черно и Ной и Ели тръгнаха към къщата. В настъпилата тишина тя се чувстваше малко замаяна и мислите й блуждаеха, докато вървеше по пътечката. Запита се какво ли мисли Ной за идването й тук, макар и сама да не беше наясно със себе си. Няколко минути по-късно се приближиха към верандата и Клем ги посрещна, навирайки мокрия си нос в ръцете им. Ной й се скара и тя се отдалечи с подвита опашка.
Той посочи колата й.
— Има ли нещо, което трябва да си вземеш оттам?
— Не, пристигнах рано и разопаковах нещата си в хотела.
Сама усещаше, че гласът й звучи някак различно, сякаш изминалите години изведнъж се бяха изпарили някъде.
— Е, добре — каза Ной, качвайки се на верандата.
Той остави кофата до вратата и я въведе в къщата, насочвайки се първо към кухнята. Тя беше почти веднага вдясно, просторна и ухаеща на ново дърво. Шкафовете бяха от дъб, както и подът, а прозорците бяха широки и гледаха на изток, за да влиза повече утринно слънце. Ремонтът беше направен с вкус, за разлика от повечето старинни домове, където в такива случаи обикновено се губеше мярата.
— Имаш ли нещо против да огледам наоколо?
— Не, заповядай. А в това време аз ще разопаковам продуктите, които купих сутринта.
Очите им се срещнаха за миг и когато се обърна, тя знаеше, че той продължава да я гледа, докато излизаше от стаята. Вътре в себе си Ели отново усещаше едно позабравено странно чувство.
През следващите няколко минути тя влизаше от стая в стая, изненадвайки се колко красиво е всичко. Към края на обиколката вече й беше трудно да си спомни разрухата, която някога бе царяла тук. Сетне слезе по стълбите и зави към кухнята, зървайки профила му. За момент й се стори, че той отново е седемнайсетгодишен младеж и това я накара да замръзне на мястото си. „По дяволите — помисли си тя, вземи се в ръце. Не забравяй, че сега си сгодена жена.“
Ной стоеше до кухненския плот и тихо си подсвиркваше. Вратичките на няколко от шкафовете бяха отворени, а на пода имаше празни пазарски торби. Той й се усмихна, преди да прибере няколко стъклени буркана на мястото им. Тя се спря на няколко крачки от него и се облегна на плота, кръстосвайки единия си крак пред другия. Сетне поклати глава, изумена от това колко много бе направил.
— Смаяна съм, Ной. Колко време ти отне ремонтът?
Той вдигна глава от последната пазарска торба, която разопаковаше.
— Почти година.
— Сам ли направи всичко?
Ной се засмя тихо.
— Не, разбира се. Наистина, когато бях по-млад, имах планове да свърша всичко сам, но това се оказа непосилно. Видях, че реставрацията така ще отнеме години и в крайна сметка наех хора… всъщност много хора. И въпреки това работата беше толкова много, че почти нямаше ден, в който да си лягам преди полунощ.
— Защо си се претоварвал така?
„Заради духовете от миналото“, без малко да каже той, но се въздържа.
— Не знам. Просто исках да приключа с това. Искаш ли някаква напитка, докато стане вечерята?
— С какво разполагаш?
— Всъщност изборът не е особено голям. Бира, чай, кафе.
— Нека бъде чай.
Ной събра пазарските торби и ги сложи настрани, сетне тръгна към една малка стаичка встрани от кухнята и се върна оттам с кутия чай. Извади няколко пакетчета, сложи ги до печката и напълни чайника. След това го сложи на котлона, драсна клечка кибрит и миг по-късно тя чу звука на пламъка.
— След минута чаят ще бъде готов — каза той. — На тази печка всичко става много бързо.
— Прекрасно.
Когато чайникът засвири, Ной наля две чаши и й подаде едната.
Тя се усмихна, отпи глътка и посочи към прозореца.
— Сигурна съм, че тук в кухнята е много красиво, когато слънцето надникне сутринта.
Той кимна.
— Така е. Поръчах да сложат големи прозорци от тази страна на къщата точно по тази причина. Същите са и в спалните на горния етаж.
— Гостите ти вероятно се чувстват прекрасно в тях. Освен ако не обичат да поспиват до късно.
— Всъщност до този момент още не са ми идвали гости. Откакто баща ми почина, не знам точно кого да
