не го трогваше много. Но Сарпедион! Кръвожадният дявол бе избягал от ръцете му! С гръмогласно проклятие Тедрик запрати на пода черния дроб на божеството и се затича надолу по стълбата. Не е достатъчно да убиеш едничкия Сарпедион. Той трябва да разбие и двата, особено Свещеният Лик, който бе най-важното изображение на бога. Свещения Лик… тази статуя на Сарпедион не бе виждал никой, освен най-висшите жреци… и разбира се, на тази светиня само царска дъщеря може да бъде принесена в жертва! О, какъв глупак се оказа, трябваше да помисли за това преди. Сега трябва да бърза. Още има време, но колкото по- рано се окаже там, толкова повече шансове има да победи.
Метна щита на гръб и се затича, а момчето оръженосец се носеше след него. Най-отзад, пъхтейки тежко и изоставайки непрекъснато, тичаше царят на Ломара обкръжен от верните си придворни.
Когато достигна площада над който се извисяваше храма Скин, Тедрик въздъхна с облекчение, като разбра, че сам няма да атакува тази крепост. Отряд царски гвардейци се опитваха да влязат вътре. Боят течеше без особени успехи и ковачът знаеше защо. Войниците, които се сражаваха срещу тежковъоръжените и многочислени защитници на Великия Бог, предварително се смятаха за победени. Затова на първо място трябваше да им повдигне бойният дух.
Но ще има ли достатъчно време? Вероятно. Важните жертвоприношения не се извършват прибързано — това може да разгневи бог Сарпедион. Необходимо е да се съблюдават тънкостите на церемониала, а за това е нужно доста време.
— Лорд Тедрик? — наперен капитан от гвардията се обтегна мирно и отдаде чест.
— Аз съм Тедрик. Знаеше ли, че ще дойда?
— Да, господине. Съобщението ми предадоха по слънчевите огледала. Ние сме сега твои подчинени, всяка твоя дума е заповед на самия цар Фагон.
— Добре. Събери хората си. Нужни ми са петнадесет или двадесет яки бойци!
Само след минута Тедрик стоеше пред плътен строй войници на тридесет крачки от храма.
— Войници! — обърна се той към тях високо, тъй че да чуят не само те но и противника. — Кой от вас най-добре се справя с меча? … Така, излез напред, момко… Бронята на мен е от божествен метал, творение на великия Лосир, всемогъщ бог и мой покровител. Да се убедите в това, заповядвам ти, момко, да ме удариш с меча… най-силният удар, който можеш да нанесеш!
Войникът два пъти махна с меча и удари по бронята с половината си сила.
— Заповядах ти, да удряш, както трябва! — зарева ковачът. — Мислиш, че ръждивото ти желязо ще пробие метала на бога, а? Удряй яка, сякаш искаш да убиеш! Бий!
Войникът стисна зъби, направи бърза крачка напред и замахна с всички сили. Бронята отговори на удара с продължително звънтене, а в ръцете на нападащият остана дръжката и част от острието на меча. Вълна от видимо облекчение премина по редиците на гвардейците. Враговете им бяха поразени и изплашени.
— Моля за прошка, о лорде — каза войникът, захвърли счупения меч и коленичи.
— Стани, момко! Ти изпълняваше заповед и добре я изпълни. Сега, хора, искам да ви кажа още нещо. Само преди малко унищожих половината от Сарпедион в храма му и той не посмя да ме докосне. Скоро вие ще видите как ще убия и другата му половина тук, в храма на Скин. Бог или дявол, но вие няма защо да се страхувате, защото мен и всички които ме последват, ни пази Лосир. Ние, хората на царя, имаме работа само с плъховете от Тарк, с тяхната плът и кръв.
Той обърна глава и прецени силите на противника. Плътната фаланга копиеносци бе опряла щитовете си и копията на земята. Позицията им бе силна, но издаваше избраната пасивна тактика. Когато гвардейците се отдръпнаха от стените на храма, нито един наемник не се хвърли след тях и нито една стрела не полетя…
— Ние ще напредваме в клин — каза ковачът на капитана. — Аз ще бъда отпред с брадвата. Този сержант — той тикна пръста си в гърдите на висок юначага, — ще носи меча и чука ми. Останалите ще ни подпират отзад и ще ни пазят отстрани. Ще минем през отряда им, като кораб по леки вълни. Стройте се в клин! Напред!
Колоната гвардейци полетя напред като таран с овчата глава от закалена стомана. Тедрик се вряза в плътния строй на тарконците. Няколко наемници изпопадаха на земята и се отвори цепнатина при стълкновението. Мощният напор притисна ковача към вражеските сили и той едва шаваше с крака, сякаш тялото му бе притиснато в яко менгеме. Но яките му ръце бяха свободни и с яростни и резки удари на бойната си брадва запробива път към входа на храма. Следваха го най-добрите бойци на гвардията. Щитовете им бяха плътно допрени един до друг, а мечовете и секирите им поразяваха враговете и оставяха след себе си купища мъртви тела.
Смъртоносният клин си пробиваше път все повече и повече към стълбата, която водеше на покрива на храма. Малко по-късно те се заизкачваха по широките стъпала.
Когато клинът стигна върха на стълбата, съпротивата се прекрати. Като хвърли поглед на жертвеника, Тедрик се увери, че церемонията не е завършила още — старият жрец Дивайн за трети път вдигаше свещения нож, като изричаше молитвата към бога. Според нетърпящия промени ритуал, той трябваше да повтори това още два пъти.
— Убий онези кучета! — викна Тедрик на капитана и посочи двата блестящи с медта си фигури до входа на олтарното помещение. — Аз ще се справя с тези тримата до жертвеника, а нека хората ти да видят сметката на останалите!
Тедрик стигна олтаря при четвъртото вдигане на ножа. И с един удар на меча си лиши Дивайн от така нужната му в момента ръка и барабар с нея отнесе главата му и лявото рамо. След още две махвания Тедрик можеше да гарантира на всеки, че днес принасяне на жертва няма да има.
Той протегна ръката си и следващият го по петите сержант му подаде чука. Ковачът се обърна с лице към Свещения Лик и се зае с работа. Първо изтръгна от статуята мозъка, черния дроб и сърцето, а останалото превърна в купчина безформени парчета. После отново хвърли поглед на жертвения олтар.
Принцеса Роана Ломарианска с безразборно разпилени коси бе завързана към масивни медни пръстени разположени по ъглите на олтаря и лежеше обтегната на мръсната и пропита с мъртвата плът на жертвите повърхност на камъка. Погледът й се мяташе от парчетиите на божествената статуя към гиганта в блестяща, но окървавена сега броня. Изразът на радост по лицето на девойката се смесваше с изумление и ужас.
Тедрик преряза въжетата.
— Нараниха ли те, леди Роана?
— Не, само съм изтръпнала.
Тя пое протегнатата му ръка и като седна започна да оправя разкъсаната яка на роклята си. После се наведе леко напред и започна да разтрива стъпалата си. Дългите й кестеняви коси се разпиляха по рамената и полуразголената гръд.
Боже, каква жена! Висока и яка, но стройна, истинска издънка на древен царски род! Каква жена, повтори в мислите си Тедрик, закле се в името на свещения черен дроб на Лосир и си я представи разсъблечена, но това бе само жалко отражение на виждащото се величие. Дали е девственица? Няма никакво съмнение, иначе Дивайн не би я избрал за… още по-голям позор за онези малодушни нищожества при двора… и ако бе по рождение благородник…
Тя се плъзна от олтаря и очите й внезапно потъмняха, като море пред буря. Като прегърна с гъвкавите си ръце шията на Тедрик момичето прилепи бузата си до бронята му и не обръщаше никакво внимание на кръвта, която цапаше гърдите и лицето й.
Окованата в желязо ръка предпазливо прегърна девойката и очите й с цвета на океанската вода се оказаха почти на едно ниво с лицето му. О, древни и нови богове! Каква жена! Страст се разбушува в него. Каква жена! Истинска другарка за достатъчно висок като него мъж.
— Слава на боговете! — въздухът шумно се изтръгваше от гърдите на цар Фагон, но за човек наближаващ петдесетте и който бе тичал две мили с пълно бойно облекло, той бе запазил отлично формата си. — Слава на боговете! Ти успя навреме!
— Навреме, сир, макар и едва да не закъснях.
— Кажи, с какво да те наградя, лорд Тедрик. Бих се радвал да те направя мой син!
— Само това не, сир, само това не. Най-малкото, което бих искал е да бъда брат на леди Роана.
— Назначи го за лорд на Марка, татко — побърза да каже девойката. — Нали помниш, какво казват сагите?
— Да, така май ще бъде по-добре — съгласи се царят, изправи се и лицето му прие величествено
