— Отлична идея, Тедрик! — възхити се Фагон. — Но преди това ние трябва нещо да обсъдим. В делата държавни не бива де се действува без план, без нужните разпореждания… Например, къде ти смяташ да принесем жертвата? Надявам се, не в твоята ковачница?

— Естествено, че не, сир — Тедрик се спря и съобрази, че е започнал да действува без да е разработил в детайли операцията. — И разбира се, храмовете на Сарпедион не стават за целта. Те са изпълнени със злоба, от камъните на основите си, до керемидите на тавана. А Господарят Лосир е чисто божество. — той се замисли за миг. — Амфитеатърът! — възкликна той. — Това е най-подходящото място, сир!

— Амфитеатърът ли? Прекрасно. Досега от него особена полза нямаше. Надявам се, че светилището на Лосир ще измени ситуацията.

— Ти ще заповядаш ли, да се построи?…

— Владетелят на Марката може сам да дава заповедите. Ей, Шойлен, ела при мен! — завика царят и когато управляващият на царския двор дотича запъхтян, Фагон изрече волята си. — Изслушай лорд Тедрик и се подчини на думите му.

— Готов съм, сир — поклони се придворният.

— Трябва бързо да се построи стол от чист, току-що добит камък, с площ десет фута и височина три фута. Постави го на половината път към амфитеатъра, на самия край на склона. Но този стол ще трябва да се завърже Господарят Лосир и така да се закрепи, че нито вятър, нито буря, да не могат да разклатят статуята.

Управляващият двора побърза да се заеме с делото и Тедрик също го последва, като попридържаше чантата със своята плячка. Отначало отиде в ковачницата, където побърза да свали доспехите и да се почеше на местата, където го сърбеше. После се изкъпа и се отправи към храма на Сарпедион, където попълни колекцията си с черния дроб, сърцето и мозъка от статуята на великия бог, която бе разбита от него сутринта. Най-накрая се прибра в къщи и рухна на леглото си.

Малко по-късно, когато новият лорд на Марката похъркваше в дълбок и праведен сън, царски вестоносци преминаха вратите на града. Те препускаха по пътищата на държавата и разпространяваха вестта, че на четвъртия ден от пълнолунието в Амфитеатър Ломпора великия Сарпедион ще бъде принесен в жертва на Лосир, новият могъщ бог на Ломара.

* * *

Ломпора, столицата на Ломара, се намираше на южното крайбрежие на голям остров, дълъг петдесет мили, разположен в делтата на Лотара. На север от столицата се извисяваха суровите върхове на Крайбрежния хребет. Само на няколкостотин фута от градската черта, надвисвайки над близките улици, се намираше гигантска падина във формата на половинка от чаша, изрязана в планинския склон от водопад, който бе изчезнал още в незапомнени времена.

Това бе амфитеатърът. Тук, на самият край на отвесната стена, падаща към реката, на платформа от полиран камък гордо се извисяваше статуята на Лосир.

— Нещо не прилича много на бог — цар Фагон, облечен в златните си дрехи със съмнение се взираше в блестящата медна статуя.

— Той е точно такъв, какъвто го видях, сир — уверено отвърна Тедрик. И това твърдение не се отклоняваше прекалено от истината. Сега ковачът искрено вярваше, че неговият бог му се бе явил именно такъв, какъвто го бе изобразил. — Повелителю, Лосир не е звероподобен бог, прилича на човек и това е добре. Но ние напразно си губим времето. Ако ми разрешиш, господарю, аз ще започна.

Те огледаха огромната чаша на амфитеатъра. Близо до тях, но не прекалено, стоеше върховната жрица обкръжена от десетина петнадесетгодишни девойки облечени в бяло. Една от тях държеше златна купа пълна с благовонно масло, а друга — горяща лампа. На противоположната страна се намираше царското семейство и двора. Сред тълпата се различаваше величествената фигура на Роана. Накрая, на порядъчно разстояние от техния нов бог се протягаха плътните редици на тези, които имаха достатъчно време и желание да се насладят на тържественото зрелище. Повечето бяха се появили навреме, но по тесния път, изкачващ се от града към върха на склона, където още се движеше ручейчето на пешеходците.

— Лорд Тедрик, започвай! — кимна царят.

Тедрик с усилие вдигна тежкият железен тиган, в който се намираше жертвата и го постави на каменния цокъл пред краката на Лосир. След това се обърна към върховната жрица:

— Леди Трейси, масло и огън!

Като взе купата от помощницата си Трейси я подаде на Тедрик. Самозваният жрец внимателно обля с масло двете сърца, двата мозъка и двата черни дроба на сваленото божество, после поднесе лампата и пламък, висок почти два метра се издигна нагоре. Тедрик се дръпна назад и потърси очите на равнодушния лик на своята статуя. Той заговори, не с нормалният си тон, а тържествено и приповдигнато, което така съответствуваше на тържествеността на момента.

— Приеми, Господарю Лосир, мощта, славата, властта и силата на загиващият Сарпедион. Умоляваме те, използувай ги за благо и не ни стоварвай зло на нас.

Той вдигна пламтящия тиган и тръгна към края на пропастта. Езиците огън и дим се извиваха около неговата закована в стоманена броня фигура. Напрегна се и зарева над бездната:

— А сега в знак на пълното и безвъзвратно унищожаване на Сарпедион аз хвърлям тези негови последни следи на съществуване в тресавището на забравата! — и веднага метна тигана в течащия долу поток заедно със съдържанието му.

Съгласно изработения план на Тедрик с този тържествен акт програмата се изчерпваше, но провидението или божествените сили явно бяха решили друго. Още преди пламтящата маса да стигне повърхността на водата, зад гърба му се раздаде дълъг и глух стон, вопъл на удивление и ужас, изтръгнали се едновременно от хиляди гърла.

Ковачът рязко се обърна и видя могъща фигура, която бе възседнала вътрешността на странен светещ механизъм. Тя бе така прилична на направената от Тедрик медна статуя, че сякаш и двете бяха излезли от една форма.

— Самият Господар Лосир в плът и кръв! — възкликна Тедрик и коленичи на дясното си коляно.

Примерът му последваха царя, царското семейство и най-храбрите придворни. Повечето от тях, както и младите жрици и хилядите изпълнили до краен предел амфитеатъра хора се проснаха в прахта. Но всички те не забодоха нос в земята, а опулили зъркели, се стараеха да разгледат божеството в пълното му величие.

Устните на Лосир замърдаха и макар никой да не чу нито звук, всички разбраха божествените думи, които възникваха направо в дълбините на човешкия разум.

— Аз приемам мощта, властта и силата — всичко, което правеше Сарпедион бог на вашия народ — започна словото си Лосир. Беззвучният му глас гърмеше в наведените глави като звънка камбана. — Аз ще използувам властта си за добро и никога няма да ви причиня и най-малкото зло. Радвам се, Тедрик, че принесената от теб жертва е първата и последната, която съм поискал и тя не скверни моя олтар. Ти, Трейси, стана ли моя върховна жрица?

Изплашената от явяването на божеството девойка преглътна мъчително няколко пъти, преди да може да измълви дори дума.

— Да… да мой… повелителю — успя да изговори накрая, — това… аз… ако е угодно на тебе, Повелителю мой.

— Допадаш ми, Трейси, принцесо на Ломара. Твоите задължения няма да бъдат тежки и досадни: трябва само да следиш твоите момичета да поддържат олтаря ми чист и статуята ми винаги да блести.

— Благодаря, сир, повелителю мой. Обещавам да се грижа… — Трейси вдигна глава и замря с отворена уста — очите й се опулиха от изумление. Въздухът над зеещата бездна беше празен. Богът, явил се в плът и кръв, изчезна така внезапно, както се бе появил.

Силният глас на Тедрик разкъса увисналата над амфитеатъра тишина.

— Това е всичко! — провъзгласи той. — Не се надявах, че повелителят Лосир ще се покаже този път, и не мога да бъда сигурен, ще благоволи ли да ни се яви отново. Но знам, и вие сега също го знаете, че нашия велик бог наистина съществува. Нима това не е така?

— Така е! Така е! Дълъг живот на Повелителя Лосир! — ликуващи викове изпълниха амфитеатъра.

Вы читаете Тедрик
Добавить отзыв
ВСЕ ОТЗЫВЫ О КНИГЕ В ИЗБРАННОЕ

0

Вы можете отметить интересные вам фрагменты текста, которые будут доступны по уникальной ссылке в адресной строке браузера.

Отметить Добавить цитату
×