спря, Едуард вече бе скочил на земята. Пътуването бе изтощително, но не изчака да му помогнат да слезе. Нямаше време… никакво време.
— Ваше Благородие — поздрави го Далтън, докато му отваряше входната врата. Откакто изпратиха съобщението, цялата прислуга се бе изреждала на пост в очакване на неговото пристигане и Далтън знаеше, че всички щяха да се успокоят сега, когато той се е върнал.
Едуард бе толкова разгневен, че не отвърна на поздрава му. Страхуваше се, че ако проговори, няма да може да овладее гнева си. Не можеше да си намери място от ярост, откакто научи за отвличането на Катрин и Александър и за откупа, поискан от похитителите им. Той много добре знаеше кой и защо ги е отвлякъл и се бе върнал тук да приключи този въпрос веднъж завинаги.
Далтън се озадачи, когато Едуард мина край него, без да му отговори, но лицето на херцога му каза всичко, което искаше да разбере. Въпреки това знаеше, че трябва да привлече неговото внимание.
— Ваше Благородие… — заговори той по-настоятелно. Думите му най-накрая успяха да пробият червената мъгла на гнева, спуснала се пред очите на Едуард.
— Да? Какво има? — попита троснато той, тъй като не искаше да прекъсват мислите му.
— Лорд Ейвъри е тук, Ваше Благородие — тихо отвърна Далтън, — заедно с лейди Вивиан и лорд Джералд Ратклиф. Бяха тук през цялата нощ и сега ви очакват.
В сивите очи на херцога припламна гняв.
— Нека почакат. Има нещо, което трябва да направя преди това. Ела с мен в кабинета ми.
— Да, Ваше Благородие — бързо каза Далтън. Винаги бе считал себе си за смел човек, но сега лицето на херцога бе така ужасяващо, че той с мъка успя да се овладее да не затрепери от страх. Радваше се, че гневът не бе насочен към него и му се искаше това положение да се запази. Побърза да се подчини на заповедта.
— Къде е бележката с условията на откупа? — попита Едуард, докато сядаше зад бюрото си.
— Ето тук. — Далтън повдигна писмото и му го даде. Едуард го взе, разгъна го и бързо го прочете.
Едва сдържайки нарастващия си гняв, Едуард смачка отвратителната бележка. Обля го гореща вълна, а след нея мъртвешки студ скова душата му. Потисна всички свои чувства и когато повдигна очи, за да погледне прислужника, изражението на лицето му бе спокойно и отговарящо на човек с неговото благородно потекло.
— Кажи на Ейвъри и съпругата му, че ще ги приема сега. А на Ратклиф кажи, че ще го приема после.
— Да, Ваше Благородие. — И Далтън бързо излезе.
Ейвъри се чувстваше доста уверен в себе си, докато се изтягаше лениво до Вивиан върху канапето в приемната. Всичко вървеше по плана. Трябваше само да чакат.
— Баща ти се върна, но ни остави да седим и да го чакаме тук. Мислиш ли, че се е случило още нещо, за което ние не знаем? — попита обезпокоена тя, влагайки двояко значение в думите си.
— Не, скъпа моя. Сигурен съм, че просто му е необходимо малко време да събере мислите си, преди да разговаря с нас. — Ейвъри винаги подценяваше баща си, а надценяваше собствените си възможности. Повдигна глава, когато Далтън се появи на вратата.
— Лорд Ейвъри, лейди Вивиан, Негово благородие ще ни приеме.
— Слава богу! — озъби се Вивиан. — Въпросът е на живот и смърт, а той ни кара да чакаме цяла вечност.
— Да, слава богу! — повтори Ейвъри и хвърли поглед, който според него във всички случаи щеше да убеди баща му, че е смъртно уплашен за живота на сина си и на сестра си.
— Лорд Ратклиф, херцогът ще разговаря с вас малко по-късно.
— Благодаря ти, Далтън — каза Джералд.
Прислужникът застана чинно, докато даваше път на Ейвъри и Вивиан да излязат, а после ги въведе при херцога, след което дискретно напусна кабинета.
Едуард се виждаше само като силует зад бюрото, обърнат с гръб към помещението, отправил поглед навън през опиращия в пода и тавана панорамен прозорец. Чу Ейвъри и Вивиан да влизат, но не промени веднага позата си. Остана неподвижно в изчакване. Искаше да ги накара да гадаят какво беше настроението му. Когато най-накрая се обърна и видя разтревожените им лица, гневните пламъци в погледа му проблеснаха още по-силно. Трябваше да напрегне цялата си воля, за да се въздържи да не скочи.
— Татко, аз… — Ейвъри се надяваше да определи насоката на разговора и да му каже колко притеснени са с Вивиан за съдбата на Алекс и Катрин. Но баща му нямаше намерение да му предостави такава възможност.
— Мълчи! — заповяда му той с безизразен глас.
— Но…
Едуард забеляза внезапното объркване върху лицата им и беше доволен. Щяха да изпитат и нещо много по-лошо от объркване.
— Изтърпях много през годините, Ейвъри, но този път ти отиде твърде далеч — изръмжа разярено той.
Ейвъри се съвзе малко от ледения прием на баща си.
— Не разбирам за какво говориш. Вивиан и аз се чувстваме смазани от случилото се. Алекс е наш син. Ние го обичаме и ние…
— Струва ми се, че си забравил, че аз те познавам, Ейвъри. Познавам те по-добре от всеки на тази земя. През цялото време подозирах, че ще опиташ да извършиш нещо подло и мерзко, но никога не съм мислил, че ще паднеш толкова ниско. Единственото ми утешение е, че ти се провали, и то напълно.
— Какво говориш? Мислиш, че аз… че ние… — И двамата с Вивиан придадоха на лицата си израз на възмущение.
— Твърдя, че ти си отговорен. Знам какво си направил! Ако все още цениш жалкото си съществуване, ще върнеш Алекс и Катрин тук преди стъмване. Разбра ли ме?
— Грешиш! Ние не знаем нищо за… — опита се да декларира невинността си той, но баща му го прекъсна.
— Не подценявай повече интелигентността ми, като продължаваш да отричаш! — сряза го херцогът и ги изгледа унищожително. — А сега се махайте от очите ми! И двамата!
И Ейвъри, и Вивиан пребледняха при гневния му изблик. Синът имаше намерение да продължи да доказва своята невинност, но реши да му покаже позицията си с действия. Двамата с Вивиан се изправиха едновременно.
— Татко, този път грешиш — заяви студено Ейвъри и заедно със съпругата си напуснаха кабинета му.
Едва когато ги чу да излизат от сградата, Едуард си позволи да се отпусне. Загледа се невиждащо в пространството на кабинета, тялото му пулсираше от гняв и изтощение. Сега само трябваше да чака. С цялата си душа и сърце се молеше всичко да свърши след няколко часа, за да може отново да чуе как галещият слуха му смях на Катрин и Алекс отеква из целия замък. Едуард прокара трепереща ръка по лицето си, след това повика Далтън.
— Да, Ваше Благородие?
— Искам да изпратиш един от най-верните си мъже да проследи сина ми. Искам да знам къде ходи и с кого се среща. Разбра ли ме?
Далтън бе озадачен от неговото нареждане, но каза:
— Веднага, Ваше Благородие.
Едуард кимна уморено.
— А сега покани лорд Ратклиф.
Докато чакаше младежът да дойде, херцогът се питаше каква част от това, което ставаше, трябваше да знае той. Реши да му каже колкото се може по-малко и продължи да се моли Катрин и Алекс да се върнат
