остави да гори със слаб златист блясък, така че да бъде светло и да не се изплаши детето, ако се събуди през нощта. След като хвърли последен поглед към внук си, за да се убеди, че спи спокойно, той излезе тихо от стаята.

Ейвъри бе ядосан, когато си тръгна към Лондон и измина разстоянието за кратко време. Зарадва се, като разбра, че Вивиан все още беше в градската им резиденция, тъй като изгаряше от нетърпение да се посъветва с нея какъв ще бъде следващият им ход. Тя бе предсказала яростната реакция на баща му и сега той имаше нужда да получи потвърждение, че е постъпил правилно.

Вивиан го посрещна на вратата. Тя се взря в лицето му, опитвайки се да открие по него резултата от посещението при баща му, и видя каквото й бе необходимо в изпълнения с възмущение поглед.

— Ти бе права, че Александър е неговото уязвимо място, но не бе предвидила, че ще се ядоса, ако поискаме да вземем момчето при нас.

— Той беше ядосан?

— Бесен — потвърди Ейвъри, докато си наливаше уиски от кристалната гарафа в барчето.

— Какво каза?

— Каза, че ако някога отново го заплашим, че ще си вземем момчето, ще заличи името ми от завещанието си. И този път, скъпа съпруго, той наистина го мислеше.

— Проклятие! Нелепо е да сме принудени да водим такъв живот. Ти си бъдещият херцог! Защо трябва да пълзим пред него за всеки паунд? Трябва да направим нещо!

— Съгласен съм с теб, но какво?

Докато му обясняваше коварния си план, Вивиан присви очи като котка.

— Ще се отървем от момчето. Баща ти няма да посмее да те лиши от наследство, ако момчето изчезне. Ти ще бъдеш неговият единствен наследник.

— Да се освободим от него? Но как?

— Ще инсценираме отвличане. По този начин не само ще се отървем от този лигльо, но ще получим и значително състояние.

— Искаш да го убием ли?

Вивиан повдигна рамене.

— Откровено казано, предпочитам баща ти да е мъртъв, но не е възможно да го постигнем. Твърде добре го охраняват. Винаги има някой около него. От друга страна, момчето не означава нищо за мен. Не ме е грижа какво ще стане с него. От деня на зачеването си той ми носи само неприятности. — Спомни си как трябваше да се откаже от своите пътувания заради бременността, за да даде живот на дете, което не бе искала. Майчинското чувство й бе също толкова чуждо, колкото бащинското на Ейвъри. Единственият биологичен инстинкт, който притежаваше, бе този за оцеляване. — Какво мислиш?

Ейвъри прецени предложението й и разбра, че е добро, колкото и дълбоко да бе презрението на баща му към него, той знаеше, че няма да позволи херцогството да попадне в чужди ръце. Когато Александър изчезне, Ейвъри нямаше да има съперник за титлата. Тя щеше да бъде негова. Беше убеден, че баща му никога нямаше да направи връзка между него и „изчезването“ на сина му. Струваше му се съвършено.

— Опасно е… дори е грешно, но ще свърши работа — съгласи се той. — Струва ми се, че този път си надминала себе си.

— Благодаря, скъпи.

— Добре, какво искаш да направя аз?

Тя веднага му изложи плана в подробности.

— Значи — решено! — каза Ейвъри, след като разбра какво се искаше от него.

— Да. Кога мислиш, че можеш да го организираш?

— Утре ще направя няколко дискретни проучвания в града и ще наема хората. После ще бъде въпрос само на изчакване на най-подходящото време.

— Не можем да чакаме прекалено дълго, скъпи. Помни това. — Вивиан се приближи към съпруга си, обви ръце около врата му, притисна се към него и го целуна. Беше доволна, че той прие с въодушевление нейния план и смяташе да го възнагради щедро тази нощ.

Винаги неин чувствен роб, Ейвъри веднага отвърна на близостта й.

— Не се тревожи, любов моя. По това време следващата седмица ще имаме достатъчно пари да се разплатим, а после — в по-добри времена — ще получим и останалите.

— Винаги съм искала да бъда богата, Ейвъри. Истински богата. — Започна да го гали.

Всякакви мисли, свързани с отвличането, се изпариха от главата му и той се остави на нейните опитни милувки.

Едуард седеше угрижен зад бюрото си. Искаше му се да вярва, че заплахата на Ейвъри да му отнеме Александър е само празнословие. Колкото повече мислеше за нея, толкова повече тя го тревожеше. Знаеше какъв човек е синът му и се страхуваше.

— Татко? — Катрин стоеше на прага на кабинета му само по нощница и лек халат, с разпуснати златисти коси, падащи като ослепителен водопад надолу по раменете й, в очакване да я покани да влезе при него. По време на вечерята баща й й се видя доста умислен и тя се безпокоеше, че нещо лошо се бе случило между него и Ейвъри. Бе изчакала да се увери, че Александър е в леглото си, преди да дойде тук и да разбере дали баща й иска да поговори с нея за случилото се.

При звука на Катрининия глас Едуард вдигна глава и видя угриженото й лице.

— Да, Катрин. Какво има?

— Просто се питах… — Влезе в стаята и се изправи пред него. — Не сме говорили за днешното посещение на Ейвъри.

Едуард промърмори нещо потвърдително, докато я канеше с жест да седне в едно кресло.

— Не, не сме.

Усети едва доловима нотка на горчивина в гласа му и разбра, че нещо сериозно се бе случило между двамата.

— Какво стана?

— Всъщност нищо необичайно — започна той. — Информирах брат ти, че няма да получи пари от мен, докато не се промени.

— Да разбирам ли, че тази новина не му е харесала?

— Той отправи заплаха…

— Каква точно? — попита Катрин, с очи, разширени от ужас при мисълта, че брат й е бил толкова глупав, за да поеме риска да си навлече гнева на баща им.

— Опита се да ми отнеме Александър.

— Какво? Но те никога по-рано не са го искали…

Той вдигна ръка, за да я успокои.

— И сега не го желаят истински. Убеден съм, че е хитрост, за да ме изнудят, но аз не се хванах на въдицата им.

— Слава богу! Щях непрекъснато да се тревожа за Алекс, ако го принудеха да живее при тях.

— Това никога няма да се случи! Аз лично ще се погрижа. Парирах неговата заплаха с още по-твърда заплаха от моя страна. Ако се опита да отведе Александър, ще и плати скъпо за това.

Успокоена, Катрин се усмихна на баща си.

— Добре. Момчето е част от нашето семейство. Тук е щастливо.

— И ние ще се погрижим това да не се промени — заключи Едуард. Сега, след като бяха поговорили, се чувстваше малко по-добре, но нещо много незначително продължаваше да го тормози. — Само едно нещо…

— Какво?

— Бъди много бдителна по отношение на Александър.

— Мислиш, че Ейвъри може да опита нещо?

— Вероятно съм прекалено предпазлив, но…

— Със сигурност те няма да… — започна Катрин и премълча. Познаваше толкова добре Ейвъри и жена му, че можеше да очаква всичко от тях. Потрепери цяла при тази мисъл.

Вы читаете Вземи сърцето ми
Добавить отзыв
ВСЕ ОТЗЫВЫ О КНИГЕ В ИЗБРАННОЕ

0

Вы можете отметить интересные вам фрагменты текста, которые будут доступны по уникальной ссылке в адресной строке браузера.

Отметить Добавить цитату
×