Джек Слейд
Ласитър спира Похитителя на жени
1.
Последните изстрели бяха заглъхнали и за няколко минути в малката долина, край потока с дървена хижа, над която се издигаха огромни дървета, се възцари тишина. Хамбарът, в който бяха складирани кожи, инструменти и сено за зимата, беше обхванат от пламъци. Към синьото небе се издигаха гъсти облаци дим.
На няколко стъпки пред блокхауса беше застанал широкоплешест мъж с посивяла брада и овехтели дрехи от дивечова кожа, обшити с ресни. Той знаеше, че е загубил, но по ъгловатото му лице нямаше и следа от примирение.
Точно обратното. Обрулените му от вятъра черти изразяваха диво упорство. Този човек беше Андрю Кейн — трапер и ловец на диви коне.
Той мрачно се вгледа в тримата мъже, които тъкмо излязоха на открито от сянката на многобройните елхи и върби, обграждащи двора на малкия имот откъм реката.
Тримата се ухилиха с дяволско задоволство.
— Можеше да си спестиш цялата тупурдия, Кейн — заговори мъжът, който явно беше шеф на бандата. — Направи грешка, че се опита да се отбраняваш и стреля по нас. Смъртоносна грешка, защото уби един от приятелите ми. Сега добрият Бърт лежи под дърветата край потока и никога няма да се изправи на крака. Това е непростимо. Не биваше да се горещиш толкова, Андрю Кейн.
Обзет от дива ярост, брадатият трапер стисна юмруци.
— Вървете по дяволите, мръсници такива! — изкрещя той. — Нападнахте ме и запалихте хамбара. Щяхте да опожарите и къщата над главата ми, ако не се бях предал. Но условието беше, че ще ме пуснете да си отида свободно. Няма ли да удържите думата си?
В гласа му прозвуча страх и очакване. После хвърли бърз поглед през рамо назад към блокхауса, където зад отворите на прозорците без стъкла се виждаха две бледи лица.
Женски лица, белязани от панически ужас. Майка и дъщеря. Майката беше с посивели коси, със следи от труден, изпълнен с лишения живот по меките черти. Дъщерята все още излъчваше младежка свежест.
Тримата бандити също се загледаха към къщата. В очите им святкаше дива похот.
Траперът прозря намерението им. Имаше опит в това отношение. Внезапно разбра, че за него и семейството му няма да има пощада. Можеше да ги спаси само някое чудо.
— Кои сте вие изобщо? — извика той. — Вземете си проклетото злато и ни оставете на мира. На нас злато не ни трябва. Вземете го и ни оставете живи.
Думите му бяха последен, отчаян опит за спасение. Андрю Кейн, трапер и ловец на диви коне, се залови за последната тънка сламчица надежда.
Тримата бандити се изсмяха грубо.
— Да, ще си вземем златото — отговори мършавият главатар, чието бледо лице приличаше на череп, обвит с кожа. — Всеки ще получи онова, което заслужава. Каза, че искаш мир, Кейн. Ще го получиш. За вечни времена, омбре.
Той измъкна револвера си, тежък „Ремингтън Арми“. Вдигна бавно оръжието и насочи дулото в гърдите на Андрю Кейн.
Откъм блокхауса се чуха писъците на двете жени.
— За бога! Недейте! Не…
Вратата на къщата се разтвори с трясък. Барбара Кейн се втурна навън. В изхабените си от работа ръце стискаше „Спенсър Райфъл“ и даде с него предупредителен изстрел във въздуха.
Тя наистина вярваше, че по този начин ще успее да отклони тримата типове от жестоките им намерения. Изобщо не познаваше манталитета на изпечени негодници като тях.
Едва успя да стреля, когато проехтя армейският револвер на бандитския главатар.
В трясъка на гърмежа се примеси пронизителният писък на улучената жена.
В този момент Андрю Кейн диво изкрещя и се хвърли напред.
— Върви в ада, копеле проклето! — изрева той. — Ще си платиш за това!
Револверът на мършавия бандит изгърмя повторно.
Андрю Кейн спря насред двора, сякаш се беше блъснал в невидима стена. Протегна ръце напред, търсейки опора, после се олюля назад. По лицето му се изписа израз на силна болка, учудване и безгранично отчаяние. Накрая бавно падна на колене, обърна се настрани и се строполи до жена си на горещата земя.
С последни сили брадатият мъж вдигна още веднъж глава и погледна в лицето на жена си, която също се взираше в него с разширени от болка очи.
Двамата само се гледаха. За последен път. Умряха в една и съща минута.
Ридания прорязаха тишината. От блокхауса изтича стройна девойка в проста синя ленена рокля. Беше Джоузефин Кейн, дъщеря на убитите.
Като в транс момичето коленичи пред мъртвите. Вече не плачеше. Лицето му се беше превърнало в каменна маска.
Тримата бандити се взираха с разкривени лица в младата жена. Главатарят им отново зареди револвера си.
— Това трябваше да стане — изръмжа той, сякаш изпитваше вътрешна необходимост да се оправдае. — Нямаше друга възможност. Сега ще измъкнем парите, а после изчезваме с момичето.
— Искаш да я вземеш с нас ли, Джейсън?
Мъжът, който зададе този въпрос, беше наполовина апач, сгърбен тип, с блестяща кавалерийска сабя на обшития със сребро колан. Стигащата почти до раменете му коса беше вързана с кървавочервена лента през челото.
Джейсън го изгледа недоволно.
— Това си е моя работа, Фис. Аз съм шефът тук, нали?
В студения му глас прозвуча неприкрита заплаха. Мелезът равнодушно сви рамене. Знаеше, че е безсмислено да се впуска в каквато и да било дискусия с Джейсън О’Лийри. И без това щеше да загуби.
— Просто попитах — каза той. — Ти ще го обясниш на брат си.
Джейсън О’Лийри се усмихна доволно.
— Мак няма да има нищо против — каза той. — Освен това момичето си е за мен. За известно време ще прави живота ми приятен. Някой ден сигурно ще я продам. Защото иначе може да ни създаде доста затруднения. Вървете в къщата да потърсите златото. Време е да изчезваме оттук. Хайде, побързайте!
Двамата се раздвижиха, но още преди да са направили първата крачка, трепнаха от уплаха.
В същия миг вдигнаха пушките си и нададоха остри предупредителни викове.
Бяха опитни, закалени в битките бандити. Не за пръв път се изправяха срещу внезапно появил се неприятел. Бяха се научили в подобни ситуации да атакуват светкавично, без да оставят на противника си възможност дори да се замисли.
Между дърветата изникна мъжка фигура. Човекът беше сам. Едър мъж, облечен като заможен мексиканец. Сомбреро с плоско дъно и широка периферия засенчваше необикновеното му лице.
Държеше на хълбока си готов за стрелба „Уинчестър“. Очевидно възнамеряваше да каже нещо, но бандитите не го оставиха да го стори. А той явно не смяташе, че ще го нападнат така яростно.
Стоеше там като голяма жива мишена, която в следващите секунди щеше да бъде надупчена от безброй куршуми. Изглеждаше, че с него е свършено.
Проехтяха гърмежи. От дулата на револверите изскочиха пламъчета. Джейсън О’Лийри светкавично се обърна и даде два изстрела с тежкия си револвер.
Сякаш адът се беше разтворил за една или две секунди. Но всичко свърши така внезапно, както и беше започнало.
Големият мъж в черен мексикански костюм светкавично се беше проснал по корем. Сега бавно се изправи и с невъзмутимо спокойствие нахлупи сомбрерото на главата си.
На дъното на шапката му личаха две дупки от куршуми, но чужденецът въобще не им обърна внимание.
