дълбоко в блатото. За да се измъкне, трябваше да се втурне право напред — към гибел или към спасение.
Във всеки случай вече нямаше връщане назад. Трябваше да се предприеме нещо, и то бързо.
Думите на О’Лийри отекваха в главата му.
Да, трябваше да се направи нещо!
Но какво?
Навън беше толкова тихо. Каква ли дяволия замисляха ония, които ги дебнеха в мрака?
Блек Сам се опита да се постави на мястото на враговете си, но нямаше достатъчно фантазия, за да премисли внимателно всички възможности.
— Какво има, Сам? — изсъска О’Лийри. — Защо не отговаряш?
Босът беше в паника. Това ясно пролича по гласа му. Чувствуваше се притиснат до стената. Нервността му нарастваше с всяка минута.
— Трябва да им покажем нещо толкова страшно, че да изпуснат нервите си. Едва тогава ще знаем как да действуваме по-нататък.
— Какво предлагаш, Сам? — попита с треперещ глас главатарят. — Надявам се, че е нещо разумно.
О’Мейли се усмихна доволно. Разбра, че оттук нататък той поема командването и се замисли как най- добре би могъл да използува ситуацията за свои собствени цели.
Пари имаше достатъчно. Освен това Сам знаеше къде са скрити заграбените богатства. Не беше кой знае колко трудно да се добере до тия пари, когато бъде премахнато единственото препятствие между него и тях.
А това препятствие беше Ричард О’Лийри.
— Какво мълчиш, Сам? — настоя упорито той. — Нали каза, че си намислил нещо?
Блек Сам доволно се усмихна в мрака. О’Лийри не можеше да го забележи, а дори и да виждаше лицето на своя адютант, беше твърде уплашен, за да различи опасните знаци по него.
— Някъде отвън в тъмното ни дебнат трима мъже — заговори Блек Сам. — Възможно е да не са сами. Сигурно са се скрили някъде и се съветват какво да правят. Всъщност тяхната ситуация е подобна на нашата. Те не смеят да ни нападнат, защото се страхуват за живота на двете жени. Ние трябва да се опитаме да отклоним вниманието им. А това ще ни се удаде, само ако им подхвърлим достатъчно добра примамка.
Той направи кратка пауза и по пресекливото дишане на шефа си разбра че нервността му още повече се е усилила.
— По дяволите! — изсъска О’Лийри. — Говори най-после, Сам!
— Трябва да се разделим, шефе — отговори Сам, без да знае, че в това време Тор Ериксън казва същото. — Макар и само за няколко минути.
— А как ще стане това, Сам? — попита дрезгаво О’Лийри.
— Ти си босът, аз съм твой подчинен — отговори невъзмутимо Сам. — Ти вземаш решенията. Ти ще определиш кой от двама ни пръв ще напусне тая колиба. Вярно е, рискът е голям, но някой от нас трябва да го поеме върху плещите си. Аз съм готов да рискувам, шефе. Но с удоволствие ти предоставям правото да бъдеш пръв.
— Как да разбирам това? Обясни ми го по-точно!
— Лесно е за разбиране — обясни Блек Сам. — В блокхауса има две пленници. Един от нас ще вземе някоя от тях и ще излезе навън. Ще държи жената като заложница пред себе си и никой от хората вън няма да посмее да стреля. Нали може да улучи жената!
О’Лийри си представи ситуацията и веднага му стана ясно, че в никакъв случай няма да се впусне в подобен експеримент. Нека Блек Сам си троши главата. Ако той се справи успешно, и самият О’Лийри ще се осмели да напусне къщата.
— А после какво ще правим? — попита той.
— Нали вече говорихме за това, шефе — отговори Сам. — В „Циркъл Ем“ ще бъдем на сигурно място. Двете жени ще затворим в мазето. Там никой няма да ги открие. В ранчото сме като в истинска крепост. Вече сме обмислили какво ще правим, ако се появи въоръжен отряд. Какво струват показанията на трима скитници срещу думата на един почтен човек! Поне двама от тях са търсени от закона. Забравихте ли, че испанецът е извършил убийство? Освен това ви казах, че обяви за главата на Ласитър висят из целите Съединени щати. Остава само траперът, Ловеца на вълци, но и с него ще намерим начин да се справим. Никой няма да повярва на един откачен старец, който се е свързал с двама търсени от закона престъпници. Какво ще правим сега, шефе? Съгласен ли си с предложението ми?
— Съгласен съм, ако ти излезеш от къщата пръв — отговори О’Лийри. — Идеята е твоя, затова ще поемеш риска. Съгласен ли си?
О’Мейли доволно се ухили, но събеседникът му не видя това в тъмнината.
— Ти си босът, а аз съм твой подчинен — повтори Блек Сам. — Ако кажеш да вървя, тръгвам.
— Хайде, опитай си късмета, Сам! Желая ти много щастие. Вероятно ще успееш да се измъкнеш. А аз ще чакам в къщата, докато ми дадеш знак. Съгласен ли си?
Решението беше взето и Блек Сам беше доволен. За него нямаше съмнение, че скоро ще направи големия удар на своя живот.
— Кого да взема със себе си, шефе? — попита той. — Коя от жените ще задържиш за себе си?
— Русата — отговори О’Лийри. — Няма да ми е много приятно да съм затворен тук със собствената ми племенница.
Босът на бандитите нервно се изсмя. Струваше му се, че е казал особено интересен виц.
— Всичко е наред — промърмори Блек Сам. — Но не бива да губя повече време. Ще свърша тая работа още преди да е настъпил денят. Или скоро ще бъда мъртъв, или ще пратя в ада всичките ни неприятели. Значи излизам навън със жената на испанеца. А ти се дръж в сянката, докато не разберем със сигурност, че теренът е чист. Тогава ще ти дам знак. Може да мине доста време, преди да се уверим, че враговете ни са се оттеглили.
— Ами ако все пак не предприемат нищо, а продължат само да ни наблюдават? — попита скептично О’Лийри и сърцето му заби по-силно. — Какво ще правим тогава?
Сам се изсмя тихо и иронично.
— Тогава и ние няма да направим нищо, шефе — отговори той. — Ще се приберем в „Циркъл Ем“ и там всичко ще стане, както ти предрекох.
О’Лийри имаше някакво смътно усещане за надвиснала беда. Това чувство се появяваше, когато се забъркваше в някоя каша.
— Ами ако въпреки всичко почнат да стрелят? — прошепна той. — Може пък повече да не се съобразяват с живота на жените? Случват се подобни неща.
— Смятам, че по-скоро ти самият си ги вършил — изръмжа Блек Сам, без да си прави труд да скрива презрението си. — Прав ли съм, шефе? Ти със сигурност няма да се спреш пред нищо.
— Обвиняваш ли ме, Сам? — избухна О’Лийри. — Не ми се слушат подобни неща. Ти май си твърде мек. Ако не се промениш, нищо хубаво не те очаква.
Вбесеният бандит искаше да му отговори по подходящ начин и да изкрещи в лицето му цялото си презрение, но в последния миг се овладя и реши да мълчи. И без това босът скоро щеше да преживее твърде неприятни неща. Тогава щеше да полудее от ярост. Само при мисълта за това Блек Сам се ухили доволно.
Той стана и отиде при Корина, чиято фигура едва-едва се различаваше в тъмнината.
Скоро оковите паднаха на земята. Полумъртвата от изтощение жена се отпусна в ръцете на бандита. Той си помисли, че е изпаднала в безсъзнание, но това не беше вярно.
Корина отчаяно търсеше някакъв изход. Помисли си да измъкне ножа от колана на брадатия или пък револвера от кобура му. Но в същия миг, когато ръката й се промъкна към колана на Блек Сам, бандитът й залепи звучна плесница.
Корина изпищя и очите й се напълниха със сълзи.
— Не на мен тия! — изръмжа Блек Сам. — Въобще не си прави илюзии! При мен не можеш да си позволиш подобни шеги.
