Явно Похитителя на жени наистина съществуваше. Ласитър се питаше само защо досега не е узнал нищо за него. Вероятно бяха изпратили други хора да следят бандата и не искаха да го занимават с неща извън непосредствената му задача. Той си спомни, че никога досега не беше получавал толкова стриктно и прецизно поръчение от Бригада Седем.
Задачата му беше с най-висша степен на секретност и указанията гласяха, че няма право да се отклонява от изпълнението й. Цялото му внимание трябва да се концентрира върху един-единствен човек, който пребивава в Щатите едва от няколко седмици.
Търсеният от Ласитър мъж беше испанец.
Гранд на Испания, един от най-богатите хора в страната, от която беше избягал.
Всъщност Ласитър не знаеше почти нищо за него, освен името му — Кастило де Тамарит.
Мъжът беше избягал от Испания, където го търсеха за убийство. Твърдеше се, че убил някакъв много влиятелен мъж, човек с изключително значение за Щатите. По мнението на Ласитър това беше истинската причина, поради която правителството искаше този Кастило де Тамарит да бъде намерен колкото се може по-бързо.
Всички тези мисли бегло преминаха през съзнанието му. При това той се вглеждаше в очите на момичето, което беше дъщеря на убития му приятел.
В ума му кънтяха думите й:
— Вземи ме със себе си, Ласитър!
Те бяха казани само преди секунди, но му се струваше, че оттогава е минала цяла вечност.
Той продължаваше да държи момичето в обятията си. Усещаше как в гърдите му отново се надига онова чувство, което го правеше слаб, когато до него имаше красива жена.
„Вземи ме със себе си, Ласитър!“
Дълбоко в себе си той вече беше взел решение.
— Ще те взема, Джоси — промълви той. — Аз…
Тя затвори устните му със своите. Те бяха меки и страстни, а натискът на ръцете й неволно напомни на Ласитър усилията на давеща се жена.
— Благодаря ти! — прошепна тя. — От самото начало бях сигурна, че няма да ме изоставиш в беда.
— Но как стои въпросът с Похитителя на жени? — попита той.
Джоузефин хвърли плах поглед към двамата пленени бандити. Те седяха на земята с наведени глави, но не личеше да са загубили последната си надежда.
— Тия двамата са от неговата банда — заразказва шепнешком тя. Говореше съвсем тихо, боейки се да не я чуят Конрой и Брийкър. — Предводителят й бил страшен човек. За него се разправя, че никога не изоставя в беда хората си. Затова и тия двамата никак не се боят за живота си.
— Похитител на жени — промърмори Ласитър. — Не знаеш ли как се казва?
Тя поклати глава.
— Казват, че никой не знае, освен самият той. Непрекъснато се преоблича и се появява под ново име. Този човек е същински дявол!
Ласитър се усмихна окуражително.
— Не бива да се страхуваш, Джоси.
Вече не се учудваше, че момичето не му разказа още в началото за Похитителя на жени. То беше изпаднало в шок след смъртта на родителите си.
Ласитър хвърли поглед към потъналото в мрак поселище и станцията на Уелс фарго.
— Ще вържем конете — каза той. — После ще отидем там.
Джоузефин кимна, целуна го отново и той отиде да се погрижи за конете. Малко по-късно двамата мълчаливо заслизаха надолу към долината. Бледа лунна светлина огряваше местността. Стърчащите в небето скали и високите дървета приличаха на мълчаливи чудовища от друг, загадъчен свят.
На стотина стъпки от един обикновен блокхаус Ласитър спря. От малкия отвор на прозореца се процеждаше мътна светлина.
— Почакай тук! — прошушна той. — Ще се опитам да узная нещо.
Девойката се опита да бъде смела.
— Не се бави много, Ласитър.
— Ще побързам. Скрий се в храстите и пази тишина. Каквото и да се случи, не бива да губиш самообладание.
— Имай ми доверие — промълви тя.
Скоро Ласитър изчезна в мрака, фигурата му сякаш се разтвори в нощта. Никакъв шум не издаваше, че някъде напред той се промъква към малката къщичка.
Джоузефин втренчи горящи очи в мястото, където беше изчезнал големият мъж. Устните й мълвяха несвързана молитва. Молитва за Ласитър.
3.
Междувременно Ласитър беше стигнал хижата. Явно беше построена наскоро, защото усети свеж мирис на дърво. Дърветата за стабилните й стени са били отсечени едва неотдавна. От дясната страна на къщата беше направена зеленчукова градина, зад която се намираше оградена ливада. Там пасяха или мързеливо лежаха в тревата цяла дузина говеда. В кошарата отляво на къщата той разпозна очертанията на няколко коня, които стояха с наведени глави и от време на време тихо изпръхтяваха.
Ласитър се плъзна към прозореца, през който се процеждаше светлина. Хвърли поглед през стъклото и видя оскъдно мебелирана дневна с чисто изметен дървен под. На саморъчно изработената маса беше поставена газена лампа. В светлия кръг се виждаха съдове за хранене — три чинии, голямо гърне, пълно до половината, парче хляб и три дървени лъжици.
В хижата беше тихо. Никакъв шум не намекваше за човешко присъствие. Ласитър предположи, че хората внезапно е трябвало да излязат. Сигурно нещо ги е изненадало по време на ядене, но нямаше никакви следи да се е водила борба.
Той внимателно се промъкна обратно. Стигна до мястото, където беше оставил Джоси, и внезапно разбра, че е попаднал в капан. Джоси я нямаше, но храстите около него изведнъж оживяха. Твърди стъпки, блестящи дула на пушки, тук и там тих подигравателен смях.
Към гърба на Ласитър се насочиха няколко дула. Той замръзна на мястото си. Нямаше намерение да се отбранява. Знаеше, че в този момент всяка съпротива е безсмислена. Веднага щяха да го пребият.
Здрави юмруци извиха ръцете му на гърба. Железни пръстени се сключиха около китките му. Между тях увисна къса верига, която тихо проскърцваше.
Някакъв мъж пристъпи към него. Беше едър, широкоплещест, с буйна черна брада. Ласитър го познаваше. В тази област срещаше все стари познати. След Фис Конрой и Кърли Брийкър сега пред него се изправи скандално известният Айрън О’Мейли, познат на целия Запад под името Блек Сам.
— Радвам се да те видя пак, Ласитър — проговори Блек Сам. — Много ми е интересно каква каша си искал да забъркаш този път. Е, какво? Ще си кажеш ли всичко?
Ласитър видя насреща си широко ухиленото му лице. Знаеше, че не може да очаква нищо добро от този човек. Винаги, когато Блек Сам се държеше любезно, приличаше на вулкан, готов да изригне.
Пътищата им се бяха кръстосали преди години някъде край Сонора. Бяха се опознали доста добре. Тогава Ласитър все още не беше член на тайната Бригада Седем.
— Не ми се вярва, че има много за разказване — отговори той. — Познавам те добре, Сам. Ти си от хората, за които никоя тайна не остава скрита. Щом си пъхнеш носа някъде, узнаваш това, което те интересува, много по-бързо от всеки друг. Там ти е силата.
Сам беше видимо поласкан.
— Това е вярно — каза той. — Но и ти си имаш силни страни. Открай време си свикнал да вършиш всичко сам. Това ти е специалитет. Какво си тръгнал да гониш този път?
Преди Ласитър да отговори, се чу тропот от копита. Към групата се приближиха четири коня. На два от тях седяха ранените бандити Фис Конрой и Кърли Брийкър. Вече не бяха вързани. По някакъв начин другарите им бяха успели да ги освободят от белезниците. Това означаваше, че бандитите са изключително
