уединени ранчета и ферми, а също и индианци, но още не бяха срещнали никакъв човек.
Ван Кърк отново пришпори коня си и погледна с омраза Ласитър.
— Докога мислиш да ни влачиш с теб? Вече би трябвало да се чувствате в безопасност. Или си открил някакъв признак, че сме преследвани? Моите хора ще се придържат стриктно към уговорката. Няма от какво да се страхувате.
Той беше прав. Нищо наоколо не показваше да има преследвачи. И защо Ласитър трябваше да влачи двамата по-нататък? Наистина бе време да ги пусне да се върнат.
— Добре тогава — каза Ласитър. — Отдалечихме се достатъчно. Можете да си вървите.
Ван Кърк приближи коня си и му подаде окованите си ръце.
— Свободен ще ми е по-удобно — каза той.
Ласитър извади от джоба си малък ключ и го освободи от белезниците. След това ги прибра заедно с ключа.
— Може да ми потрябват — ухили се той. — Е, всичко хубаво. Желая ви успешно завръщане. Беше ми приятно да се запозная с вас.
Той повдигна малко скъпия „Стетсън“, шапка, принадлежаща на ван Кърк. Всъщност негови бяха и всички останали неща, с които бе облечен Ласитър. Това бяха много скъпи дрехи, които един обикновен гражданин не можеше да си позволи да облече.
— Мадам, за мен беше удоволствие.
Тя се усмихна леко. Беше като пробягващ слънчев лъч. Ван Кърк не забеляза усмивката й.
— Какво ще правиш сега, Ласитър — попита го той. — Наистина ме интересува. Ще останеш ли в Оклахома?
— Ще видим.
Очите на ван Кърк излъчваха злоба. Той мислеше за двадесетте хиляди долара, които му бяха отнети така неочаквано. Но бе принуден да мълчи, не биваше да се издава пред Естер.
— Един ден ще ви заловим — заплаши ги той. — Никой не може да избегне законната си присъда — след това се обърна към жена си. — Хайде, Естер. Нямаме време за губене.
Те тръгнаха на юг.
— Сега какво? — попита Дъг Кели. — Трябва да избягаме по най-бързия начин на най-малко хиляда мили от този град.
— Вие можете да го направите — засмя се Ласитър. — Но на мен ми харесва тук.
— Ти си се побъркал, Ласитър. Те ще те подгонят като бясно куче. Нима вярваш, че ван Кърк ще се примири така лесно с поражението?
— Той няма да прости и заради двадесетте хиляди долара — каза Рут. — Какво ще правим с това богатство, Ласитър? Ще си го поделим ли? Половината за теб, а другата — за нас.
Той бе изненадан.
— Но нали това са вашите спестявания. Не мога да ги приема.
— Знаеш много добре, че тези пари са на ван Кърк — каза момичето.
— Не е възможно. Ако наистина е така, излиза, че вие сте убили и ограбили този Ейрън Спърк.
Двамата Кели се погледнаха недоумяващо. Те бяха точно такива, за каквито ги бе сметнал Ласитър. Една наивна мошеническа двойка, която бе измъкнала тук-там някой и друг долар от джобовете на богатите стари момчета. Но за големите удари им липсваше много.
— Ще се разделяме ли вече? — попита Ласитър. — Или искате да ме придружите още малко?
— Аз искам да останем заедно — каза бързо момичето. — Така е определено по-добре, Дъг.
— Мислиш ли?
— Близо до него се чувствувам сигурна.
Тя бе по-пъргавата от двамата. Ласитър вече го беше забелязал. Той играеше по нейната свирка.
— Щом казваш — предаде се Дъг. Той погледна Ласитър. — А ти наистина ли си съгласен?
Ласитър се усмихна.
— Най-малкото няма да бъда сам. Приятно е човек да има компания в тази пустош. Особено вечер, край лагерния огън.
Червенокосото момиче се засмя многозначително и погледна обещаващо Ласитър.
Той знаеше, че е отгатнала тайните му мисли. И още отсега бленуваше за вечерния огън. Това малко червенокосо дяволче бе напълно по неговия вкус. След толкова премеждия и беди му се полагаше малко разнообразие, мислеше си Ласитър.
Те се установиха за през нощта в една от множеството малки долчинки. В града се бяха запасили с всичко необходимо. Също и с една малка войнишка палатка за двама.
Рут Кели изобщо не криеше чувствата си. Дори и пред своя брат.
— Нали разбираш, Дъг, че ти трябва да поемеш първия пост — каза тя, когато седяха след вечеря, пушеха и пиеха от уискито, с което също се бяха запасили.
— Не, първи на пост ще ида аз — рече Ласитър. — Дъг е напълно изтощен. Погледни го, Рути. Очите му се затварят, както си седи.
Момчето наистина изглеждаше съсипано. Затова кимна с благодарност, щом Ласитър направи предложението.
— Тогава ще ти правя компания — каза Рут. — Ще си поприказваме наистина чудесно.
— Докато не бъдем обезпокоени.
— Мислиш, че ще се случи нещо?
— Тук трябва винаги да очакваш изненади, ван Кърк не е единствен. В тази страна гъмжи от бандити. Срещат се също и скитащи индиански разбойнически групички.
— Но ти сам каза преди малко, че тази долина е чудесно разположена — каза момичето.
— Вярно е — съгласи се той. — Но има хора, които подушват един такъв бивак от много мили разстояние. Човек винаги трябва да бъде нащрек, иначе ще се намери бързо на оня свят.
— Добре го каза, Ласитър — прозвуча от тъмнината между скалите един суров глас. — А сега си вдигнете ръцете нагоре.
Беше гласът на Макс Росман. Рут Кели извика уплашено. Брат й беше замръзнал на мястото си.
Ласитър се поколеба само една-две секунди. Бавно започна да повдига ръце, като че изпълняваше заповедта. Но докато извършваше това движение, той сякаш експлоадира.
Хвърли се назад, сви се на кълбо и направи превъртане, с което трябваше да достигне прикритието на близката скала.
Още докато се премяташе, отвред затрещяха изстрели. Това бе градушка от олово, която проглушаваше тъпанчетата. Куршумите се забиваха така близо до Ласитър, че самият той загуби надежда.
Толкова много куршуми просвириха покрай него, че чак започна да усеща горещия им лъх.
Най-после бе зад скалата. Още преди това си бе избрал мястото. Сега му дойде добре.
Почти като фантом той свали уинчестъра и мълниеносно изпрати първите изстрели, без дори да се цели.
Отговорът беше див вой.
Ласитър чу викове и зад себе си. Според гласовете, те бяха обградили бивака им. Рано бе още Макс Росман да триумфира.
Ласитър залегна и се плъзна по земята безшумно като змия. Не можеше да остане повече тук, където се намираше. Това място ще стане негов гроб, ако не се движи непрекъснато.
Добре владееше този начин на водене на бой. Щеше да им покаже ада на тези. Не можеше да бъде победен така лесно.
Въпреки че шансовете му не бяха блестящи, Ласитър запази вярата си.
Винаги поглеждаше към огъня, когато имаше пролука между скалните зъбери. Той видя как мъжете хвърлиха момчето и момичето на земята и ги оковаха. Държаха се изключително грубо. Рут и нейният брат крещяха от страх.
Ласитър продължи нататък и направи завой. Там имаше един нарязан, относително стръмен склон. Ако успееше да се изкатери на него, това вече означаваше нещо.
Като пратени от небето, в противоположната посока прибягаха няколко изплашени сърни. С пращене те
