на трите клечки. Проклет, жалък кучи син! Ти…
Рио пъхна ръка в джоба си и извади две кибритени клечки. Те естествено бяха съвсем здрави.
— Искаш да ме изкараш лъжец ли, Пако? — попита той с леден глас.
Главата на обречения клюмна на гърдите му. За него вече нямаше надежда. Знаеше, че е изгубил. Рио махна на мъжете.
— Мак Ноли, това е твоя работа.
Вик Мак Ноли, човек с мъртвешко лице, беше палачът на бандата.
Той влезе за малко между скалите и се върна с едно въже, на което вече майсторски беше направил примка.
Двама бандити развързаха престъпника и го заведоха под един издаден напред скален нос.
Мак Ноли хвърли ласото и закрепи края му на един голям скален къс.
Една от трите завързани жени започна да крещи.
— Не! Не! Не можете да направите това! Моля, моля ви! Оставете ми го! Оставете моя Хуанито! Сеньор Рио, моля ви! Смилете се! Оставете ми Хуанито…
Тя хленчеше, плачеше и молеше така, че можеше да трогне и камък. Но сърцето на Рио беше по-кораво и по студено, от който и да е камък. По-твърдо и от гранитна скала.
Хуанито беше поставен върху един висок около метър камък и Вик Мак Ноли нахлузи примката на главата му.
Слънцето на късния следобед все още силно прежуряше в сухата падина. В отчаянието си пленниците започнаха да се молят на глас.
Годеницата на Хуанито се бе хвърлила на колене и закрила с ръце подутото си от плач лице.
Рио застана зад нея, хвана я за косата и неумолимо дръпна главата и назад.
— Гледай там! — изръмжа той. — Всички, всички гледайте там! Искам никога да не забравяте тази гледка. Иначе вие, мръсна сган, никога няма да се научите да се подчинявате на господаря си! — Той огледа всички и продължи: — Внимавайте добре, никой да не затваря очи, амигос! Ако някой ги затвори, ще бъде следващият, който ще увисне. Кълна се!
Всички гледаха натам. Отвориха очи колкото можеха по-широко. Защото никой не искаше да бъде заподозрян, че не е гледал както трябва.
По бузите на повечето се стичаха сълзи, но никой не смееше да отмести поглед и на сантиметър от палача и неговата жертва.
Вик Мак Ноли протакаше, колкото може повече. Най-сетне ужасният край настъпи. За пленниците това беше като избавление. Те предпочитаха да се обърнат или да затворят очи, но Рио изръмжа с рязък глас:
— Оставате да стоите тук, както сте. До утре сутринта никой да не мърда от мястото си!
Това, което правеше с хората, беше повече от жестоко. Но в никакъв случай не изпитваше угризения на съвестта. Напротив, той обичаше такива зловещи сцени.
Рио отново се обърна към двете си метреси и сложи ръце на раменете им.
При този допир ги побиха тръпки, но те не дадоха това да се разбере. Беше ги страх прекалено много.
— Елате, кукли! — извика той през смях. — Животът продължава. Сега ще празнуваме.
Рио искаше да се върне с тях в оазиса, между скалите, но внезапно спря.
В края на падината се виждаше един ездач. Беше широкоплещест мъж, облечен в изискано, украсено със сребро, мексиканско чаро.
Той строго оглеждаше всичко наоколо.
— Необходимо ли беше, Рио? — кротко попита после, без какъвто и да е упрек в гласа. — Какво се е случило?
— Три двойки бяха избягали, дон Яго — отговори Рио. — Моите хора ги хванаха. Трябваше да накажа един от тях.
Дон Яго кимна одобрително.
— Всичко е наред, Рио. Но никога не бива да забравяш, че тези хора са най-безценното ни имущество.
— Знам, дон Яго — каза Рио и крадешком смигна на шефа си. — Предполагам, че искате да говорите с мен насаме. Сигурно става дума за нещо важно, щом сте тръгнали да ме търсите тук, в Сиера.
— Да, има важни новини — каза дон Яго Манаскуа, както гласеше цялото му име. — Ела и доведи тези двете.
Рио пусна голите робини.
— Вървете напред и пригответе ядене за мен и нашия господар! — заповяда той и двете голи красавици изчезнаха. Изглежда грапавата почва нямаше абсолютно никакво значение за босите им крака.
Рио хвана юздите на врания жребец на дон Яго като коняр и го поведе между скалите към своя бивак до извора.
Пленниците останаха с пазачите си в падината. Цареше призрачна тишина. Разбойниците знаеха какво дължат на шефа си. При него те имаха пълна свобода и можеха да водят разюздан, покварен живот. Необходимо бе само стриктно да изпълняват заповедите му и нямаше никакви проблеми.
Дон Яго Манаскуа приличаше на княз. Беше човек с изключително импозантна фигура, а освен това се обличаше и елегантно. По нищо не се забелязваше, че е яздил дълго време. Всъщност, това си имаше своята причина и Рио, дясната ръка на този дявол, я знаеше.
Дон Яго не беше толкова глупав да тръгне сам през тази необятна земя. Той винаги бе заобиколен от кавалкада ездачи, които постоянно го возеха в една лека двуколка, способна да мине и през най-трудния терен. В тази кола имаше и достатъчно чисти дрехи за могъщия господар, така че той по всяко време можеше да се наконти.
Яго Манаскуа обичаше ефектните сцени. За него те бяха смисълът на половината от живота му.
За непосветените гледката беше грандиозна, щом дон Яго внезапно се появеше някъде, като че ли от нищото. В действителност той не яздеше повече от пет-шест мили, след като неговите съгледвачи му съобщяха, къде се намират тези, които търсят.
Освен Рио, едва ли някой от хората му знаеше, какво всъщност се криеше зад грандиозните появи на дон Яго. Той слезе от украсеното със сребро седло с гъвкави движения. Беше едно от онези седла, в които човек можеше да се облегне почти като на стол.
— Текила1, дон Яго? — попита Рио бързо.
— Предпочитам чаша студена вода.
— Имаме всичко — усмихна се Рио. — Побързайте момичета! Донесете вино за дон Яго, а за мен текила.
Едното голо момиче се шмугна в палатката. Другото коленичи до водата и изтегли една бутилка вино, вързана с връв.
Имаше още цял куп бутилки, пуснати там за изстудяване. Тези ловци на хора умееха да си създават комфорт дори и в пустошта. Всичко от което имаха нужда, прекарваха с мулета или пък пленниците трябваше да се трепят да носят вместо тях.
Луиза донесе виното, а Мария — текила. Двете напитки бяха налети в подходящи чаши, които блестяха от чистота.
Дон Яго благосклонно потупа Луиза по бузата, а след това тя трябваше да се завърти няколко пъти пред него и да се поразкърши, за да може той да я оцени.
— Хубава стока — каза накрая одобрително. — После ще спя с нея, Рио.
— Разбира се, дон Яго — раболепничеше Рио.
— Преди това обаче, тя трябва добре да се изкъпе — каза Яго. — Хайде, малката, върви! Какво чакаш още? Приятелката ти ще те придружи. Побързайте! Побързайте!
Момичетата се отдалечиха от двамата зловещи мъже.
Рио разседла врания жребец на дон Яго, а господарят седна на седлото и опита виното.
— Трябваше ли да го обесиш, Рио? — едва тогава попита той строго. — Знаеш, че не ни достигат хора. Прекалено много умират в мините. Напоследък само жълтата треска ни отне трийсет души. А и другите неприятности като самоубийства и тям подобни. Трябва ни подкрепление, Рио. Бих искал за в бъдеще по-
