добре да се държиш с хората. Накарай ги да повярват, че ги чака раят.
Рио неволно се сви под погледа на своя строг господар и учител.
— След като шестимата избягаха, трябваше да сваля маската — оправдаваше се Рио. — Остават един- два дни преход до мините. Освен това този младеж и без друго нямаше да ни влезе в работа. Имаше гангренясала рана на десния крак. Не беше възможно да бъде спасен.
— Всичко е наред — каза дон Яго и направи опрощаващо движение с ръка. За него темата беше приключена.
— Има важни новини — продължи той. — В едно кътче на Югозападно Ню Мексико, казват, имало някакво напълно изолирано индианско племе. Сигурно има много млади и силни хора там. След всичко, което чух, на никого няма да направи впечатление, ако племето изведнъж изчезне. Проблемът е в това, че аз не знам къде точно се намират. Те водят собствен, изолиран от околния свят живот. Ще имаш за задача да намериш местонахождението им. Трябва да са някъде в планината Аламо Уеко.
— Там е и царството на Кийнсбърг — каза Рио.
Дон Яго кимна мрачно.
— Да, Кийнсбърг все още господствува там. Но няма да е задълго, мисля аз. Неговото време свърши, само че той още не го знае.
— Сложихте ли му най-после капан, дон Яго?
— Примката постепенно се затяга — засмя се господарят. — Той вече не може да избегне отмъщението ми. Дори скоро ще има неприятни гости — шерифи от Щатите и съдия-следовател. Заподозрян е в търговия с роби. Трудно ще му бъде да докаже своята невинност. Твърде много следи водят вече към него. Сега трябва да откриеш това тайнствено индианско племе. Тогава всичко може да бъде нагласено така, че подозрението да падне върху стария вълк Кийнсбърг. Ще намерят в неговите земи няколко мъртъвци. А по- точно — онези от индианското племе, които няма да са годни за нашата цел. Не, не… — господарят вдигна ръка. — Не е необходимо да задаваш въпроси. Всичко ще бъде идеално инсценирано.
Рио беше скептично настроен, но не се осмеляваше да възразява. Не би се изложил ненужно на опасността да бъде сметнат за глупак.
— Разбирам, дон Яго — каза той. — Естествено, ще намеря това племе. Какви са те? Апачи? Команчи?
— Нито едно от двете. Това е непознато племе. Никой не знае за тях нищо определено. Предполага се, че става дума за племе на ирокези, което преди двеста години се е преселило на запад.
— И откъде се знае това?
— От легенди край лагерния огън — засмя се дон Яго. — Никой не им вярва, но аз направих своите проучвания и подробно разследвах случая. За мен почти няма съмнение, че това тайнствено племе наистина съществува. И ти ще го намериш, Рио. Бих искал да тръгнеш утре рано сутринта. Откарването на пленниците би могъл да поеме някой друг. Избери си трима или четирима благонадеждни мъже, които да те придружат. Най-добре вземи някои от твоите гринго. Те няма да бият толкова на очи, колкото ако отидеш с тълпа мексиканци. А и гринго винаги надушват неприятностите. Най-добре би било и ти да се облечеш като тях. Без друго приличаш повече на гринго, отколкото на земляците си.
Рио самодоволно се засмя.
— Ще бъдете доволен от мен дон Яго.
— Убеден съм в това.
— За да разбия цяло племе обаче, ми е необходима по-големичка въоръжена дружина — каза Рио.
— Ще получиш необходимото ти подкрепление. Парите нямат значение, знаеш това, Рио. Но сега ти отиваш да намериш племето.
— Ще го сторя, дон Яго.
Господарят стана и се приближи до водата. Луиза дойде веднага, щом той я повика. После изчезна с нея в палатката.
Рио изобщо не беше въодушевен от новата си задача. Досега през цялото време се беше радвал на продължаващото с дни мързелуване и на разгулния живот.
Вместо това пак го чакаше тежка работа. Не беше по вкуса му, но за съжаление нищо не можеше да промени.
Той извика Мария и я отведе със себе си. Поне тази нощ искаше да се забавлява истински.
2.
Малкият селски имот, в иначе сушавата долина, излъчваше спокойствие. Наоколо се виждаше само сива, изсъхнала земя и на този фон имотът блестеше като зелена перла.
Докато се приближаваше към него, на Ласитър нищо лошо не му мина през ума. Вече два дни не беше срещал жива душа. Бродеше през планината Аламо Уеко незабелязано и привидно безцелно. Важно беше да проучи тези земи, в които го чакаше опасна задача.
Оказа се, че селският имот е неголяма ферма. Малките ниви бяха засети с картофи, зеленчуци и овес. Не беше много, но сигурно стигаше за изхранването на едно малобройно семейство.
На ливадата пасяха овце и кози. По двора тичаха кокошки, а в едно изкуствено езерце плуваха няколко гъски и патици. Високи, сенчести дървета обграждаха малката къща и пристройките. От доста стръмния и скалист склон, на около двеста метра зад фермата, бликаше извор и подхранваше потока, който опасваше къщата и се загубваше някъде навън в сивата пустош.
Хубаво беше мястото, което стопанинът бе открил. Само дето нямаше възможност да се разпростира повече настрани. В това отношение нямаше място за големи мечти.
Напразно Ласитър търсеше с поглед обитателите. По-късно, когато яздеше през двора видя над вратата, откъм южната страна, голям надпис: „ДАСТ ВАЛИ РЕСТ“2.
Значи това не беше само ферма, а същевременно и една от онези прерийни кръчми, каквито можеха да се видят навсякъде в тези обширни земи.
Съвсем не е лошо, мислеше Ласитър, бих могъл да науча нещо повече тук.
Площадката пред коневръза беше разровена от конски копита. Наоколо все още имаше доста скорошни конски фъшкии, които сигурно бяха от последната вечер. Вероятно „ДАСТ ВАЛИ РЕСТ“ беше мястото за среща на каубоите от околността.
Коритото за водопой бе почти наполовина пълно с вода. Ласитър извади мундщука от бърните на светложълтия си кон и отпусна коланите на седлото. После бутна малко назад каубойската си шапка и влезе в кръчмата.
След язденето през горещия следобед, тук го обгърна приятна хладина. Беше четири и нещо. През двете тесни прозорчета на западната стена проникваха слънчеви лъчи.
В кръчмата беше тихо. Нямаше никой.
— Хей, стопани! — извика Ласитър и се приближи до тезгяха от камък, покрит с гладки лескови плочи. Върху него още имаше празни чаши и бутилки. По глинения под бяха пръснати фасове от цигари и пури.
Наистина ли тук нямаше никой? Ласитър се обади още веднъж, по-високо. И най-накрая получи отговор. Беше женски глас.
— Тук съм, вън, зад къщата.
Ласитър схвана това като покана и тръгна към вратата, която според него водеше към задната част на къщата.
Така и беше.
Но това, което видя там, за момент спря дъха му.
Той си мислеше, че ще завари жената да храни кокошките или че върши някаква друга работа, но тя правеше нещо съвсем различно.
Тя тъкмо излизаше от един почти кръгъл, ограден със зид басейн. Беше гола, тъй като току-що се бе къпала.
— О! — извика тя изплашена, когато Ласитър влезе през вратата и панически скочи обратно във водата, така че я разплиска.
Въпреки това Ласитър видя всичко, което беше интересно.
Беше млада и стройна, имаше малки, стегнати гърди и стегнат заоблен задник. Беше червенокоса. Късо
