подстриганата й, мокра коса беше прилепнала и обграждаше веселото и дяволито лице. Пръхтейки, тя показа глава над водата и му извика:
— Не съм казала, че трябва да ми досаждаш, човече!
Но това не прозвуча нито ядосано, нито укорително.
Той се ухили.
— Не се притеснявай, момиче. Нищо няма да ти направя.
— Тогава пак влез вътре и се обслужвай. Ще намериш почти всички напитки, които съществуват. Идвам веднага.
Разбира се, че се възбуди. Толкова неочаквано да види гола красавица, това вече беше нещо, което не се преживява много често. На всичко отгоре сред тази пустош.
Но той се престори на равнодушен и се държеше така, сякаш срещата ни най-малко не го бе развълнувала.
— Добре, ще се обслужа — каза той. — До скоро…
Ласитър влезе в кръчмата и не видя, как червенокосата подигравателно се смееше и махаше в една определена посока.
От другата страна на скалистия стръмен склон за миг се появи една фигура и махна в отговор. След това мъжът отново изчезна.
Младата жена излезе от басейна и набързо се избърса с хавлиена кърпа. После облече една обикновена, бяла ленена рокля. Платът веднага залепна на местата, където кожата още беше мокра.
Червенокосата знаеше как най-добре да демонстрира чара си пред мъжете.
Особено около полюшващите й се хълбоци, платът стоеше като втора кожа. Когато влезе в кръчмата, тя беше особено привлекателна гледка.
Ласитър се беше разположил удобно на един стол. Пред него имаше чаша уиски, половината от което вече бе изпил.
— Изненада ме — каза тя, сякаш разговаряше със стар познат. — По това време обикновено не идват посетители. Ще нощуваш ли тук?
Беше ли това вече прикрит намек?
Ласитър усети, че възбудата му расте. И през ум не му минаваше, че тази кръчма би могла да бъде клопка. Според него, той се намираше все още вън от опасност.
Как може да се излъже човек!
— Сама ли живееш тук? — попита той.
— Временно — отвърна жената. — Мъжът ми замина за известно време. Оттогава сама се оправям с кръчмата.
— А нивите?
— Те си растат сами. А докато стане време за прибиране на реколтата, той сигурно ще се върне.
— На дълъг път ли е?
— Търси злато в планината — каза тя. — Все още твърдо вярва, че ще преуспее. — Леко сви рамене. — Е! Добре би било…
После отиде зад каменния тезгях и си наля едно уиски. Изпи го като че ли беше вода.
— Можеш да пренощуваш тук, ако искаш — каза след това, почти между другото. — Мисля, че днес и без това няма да можеш да стигнеш кой знае колко далече.
— Приемам поканата — каза Ласитър.
Тя се засмя.
— Това не е покана, скъпи. Това се плаща.
— Колко?
— Два.
— Нямам какво да възразя.
— Естествено, имам предвид два стотака.
— А, така ли?
— Мисля, че ме разбра.
Тя отново излезе иззад каменния тезгях с кръшна походка. Ясно се виждаше, че под роклята си нямаше нищо.
— Да, всичко е наред — каза той. — Харесваш ми, защото си съвсем пряма.
Тя се приближи със същата възбуждаща походка. Вече стоеше толкова близо до него, сякаш очакваше, че той повече няма да се церемони.
Ласитър все още нищо не подозираше. В края на краищата подобно нещо не му се случваше за първи път. Това, една страстна жена да се стреми към някой мъж, беше нещо съвсем нормално. Пък и той не беше някой, допилял се от не знам къде си безделник.
— Казвам се Луа — рече тя и очите й заблестяха.
— Ласитър — отвърна той и обгърна с ръка талията й.
Тя се остави да бъде притеглена от него без съпротива. В следващия миг вече седеше на коленете му. Роклята като че ли сама се плъзна нагоре, почти до края на бедрата й.
Гледката беше влудяваща.
— Харесваш ми, Ласитър — простена тя. — Изглежда си голяма лудетина.
Тя притисна устни върху неговите, като същевременно с почти котешка гъвкавост промени положението си, така че разтворените й бедра се озоваха на кръста му.
Оттук нататък не си казаха нищо повече. Всяка дума би била излишна в тази ситуация.
А Ласитър все още не подозираше нищо. Случи му се нещо, което би могло да стане с всеки друг мъж! В такива минути съзнанието изключва.
Какъв огън имаше в тази жена! Точно така я беше преценил и Ласитър, когато я видя при басейна.
Но след като първият пристъп на замайваща възбуда премина, разумът му започна пак да се обажда.
— Кога мислиш, че ще имаш посетители?
— Днес вече няма да идват.
— Сигурна ли си?
— Тук има хора само в определени дни — усмихна се тя. — Не се тревожи. До утре вечер никой няма да ни досажда.
— Значи тогава мога да се изкъпя необезпокояван от никого — отбеляза той.
— Разбира се. Аз естествено ще се изкъпя с теб.
Те излязоха и малко по-късно лудуваха като любовна двойка в студена вода на басейна, който беше направен много майсторски. Дори и дъното му беше покрито с гладки камъни.
Това вече си е истински лукс, трябваше да установи Ласитър.
Луа се хвана за него и под водата го обгърна с дългите си здрави бедра.
— Страхотен си! — простена тя одобрително. — Даже и студената вода не ти влияе ни най-малко на…
И двамата се засмяха. Времето като че ли летеше. Слънцето се бе спуснало ниско над земята, когато те най-сетне излязоха от басейна.
В кръчмата Ласитър отново се облече.
— Сега съм гладен като вълк — каза той. — Но първо ще се погрижа за коня си.
— Междувременно ще приготвя нещо за двама ни — каза тя и изчезна в кухнята.
Ласитър излезе и разседла светложълтия си кон. После го заведе в обора.
Той не обърна внимание на обстановката около себе си. През цялото време бе погълнат от мисълта за пламенната Луа, червенокосия ангел на тази пустош.
Постепенно се стъмни. Когато се върна, в кръчмата примамливо миришеше на печено.
Малко по-късно вече ядяха превъзходно агнешко печено. В прерийната кръчма цареше уютна атмосфера. Пиха гъсто червено вино.
— Ако искаш, би могъл да останеш и по-дълго — каза Луа.
— Имам още някои неща за уреждане — отвърна Ласитър. — Трябва да сляза към Мексико. Имам важни сделки.
