— Ти си чудесна, Луа!
— Запази си комплиментите за по-късно! Сега ще ти обясня, къде според мен са се скрили. Всъщност, има само три подходящи места. Първо — на стръмния склон зад извора…
Ласитър внимателно слушаше. Наистина при пристигането си беше запомнил местата до определена степен, но имаше много подробности, които въобще не бе имал възможност да види.
След като в продължение на няколко минути слуша обясненията на Луа, вече си представяше терена доста по-ясно. Тя съумя отлично да опише местата.
Оставаше само да уточни някои дреболии.
— А сега трябва да побързаш — настояваше тя. — Мъжът, когото изпратиха да уведоми Кийнсбърг, се казва Бруно Сардоне. Той е най-бързият ездач сред тях. Най-късно след два часа ще бъде при шефа. А тогава Кийнсбърг ще вдигне всичко живо на крак, за да те премахне от пътя си. Разбира се, мен също…
Междувременно Луа беше спряла да трепери. Вече не изглеждаше напрегната. Тя все повече се харесваше на Ласитър. Той се приготви за тръгване. Знаеше, че отсега нататък животът на двамата висеше на косъм…
3.
Бруно Сардоне безмилостно пришпорваше коня си. През последните две мили го удряше с камшик и шпори, за да може животното да мобилизира и последните си сили.
Патрик Кийнсбърг излезе на верандата. Отдавна бе минало полунощ, но той не можеше да заспи — както винаги през последните дни. Живееше във вражда със себе си и света.
Измъчваха го много мисли. Искаше да реши един проблем, който засягаше само него, а той бе прекалено горд, за да се довери на някой друг.
Патрик Кийнсбърг разбираше, че е тръгнал по погрешен път, но това той никога и пред никого не искаше да признае.
Беше ексцентричен особняк. Чудак. Можеше да бъде много мил, но и много жесток.
Не беше лесно да бъде разбран човекът Патрик Кийнсбърг.
Ясно беше само едно — че е много самотен човек. Постигнал много в богатия си на събития живот, той не бе спечелил приятели.
Междувременно бе разбрал, че със сила не може да се сдобие с тях.
Беше се примирил с живота си, който външно изглеждаше, че преминава успешно.
Това, което му оставаше, бе смъртта, а тя неминуемо щеше да почука на вратата му след няколко години.
С тази мисъл Патрик Кийнсбърг отдавна бе свикнал, но преди това трябваше да свърши още нещо.
Искаше да изкупи вината, от която най-често страдаше.
Колкото повече остаряваше, толкова повече растеше у него увереността, че с физическата му смърт това няма да свърши. Все по-силно го измъчваше убеждението, че след няколко години ще застане пред вечния съдник, който ще иска сметка от него.
И тогава?
Патрик Кийнсбърг не смееше да довърши мисълта си докрай.
Израснал в дълбоко религиозно обкръжение, прекарал в добродетелност младостта си, после той се бе отдал на безпътен живот, сред най-разюздани оргии и ексцесии, пренебрегвайки всякакво чувство за морал.
Но, ето че отново започна да се замисля. Връщайки се назад към миналото разбра, че животът е дяволски кратък.
А на всичко отгоре, сега му висеше на врата и историята с Яго Манаскуа. Като че ли не бе достатъчно наказан от съдбата.
Бяха му подшушнали мълвата, че Манаскуа е определил доста голяма награда за главата му.
И ето, че идваше Бруно Сардоне, препускайки бързо като дявол. Той бе един от хората, издебнали в планината Уеко един подозрителен чужденец, който им изглеждаше опасен.
Следобед един куриер донесе съобщението, че чужденецът бил стигнал до „ДАСТ ВАЛИ РЕСТ“.
Разбира се, там Луа Мак Брайд правеше всичко, каквото се искаше от нея. Тя знаеше много добре, че иначе няма да има минута спокойствие. Така да се каже, сама се беше поставила в негова власт.
Но това бе друга история. За нея могъщият Кийнсбърг въобще нямаше защо да се замисля.
Сега напрегнато гледаше към Бруно Сардоне, който тъкмо бе скочил от падащия от умора кон. Той залитайки тичаше към голямата веранда.
— Попаднали сме на самия сатана, сър! — едва изрече. — Петима от нас са мъртви. Копелето се казва Ласитър.
Бруно Сардоне така силно се задъхваше, че не можеше да продължи. Трябваше да направи пауза, за да нормализира дишането си.
Кийнсбърг го гледа безмълвно в продължение на няколко секунди. Могъщият мъж седеше като издялан от камък.
— И какъв е проблемът с този Ласитър? — попита той с ледено спокойствие.
— Успя да се укрие — задъхваше се Бруно Сардоне. — Трябва ни подкрепление.
— Срещу един-единствен човек!
— Той се бие за десет, шефе.
Междувременно, зад куриера се струпаха повече от двайсет човека. Кийнсбърг плъзна поглед по тях.
— Някой познава ли този Ласитър?
Гласовете на мъжете се сляха в глъчка.
Неколцина бяха чували вече за някой си Ласитър, но никой от тях не можеше да каже за него нещо определено. Имаше само неясни предположения, че става дума за един много опасен човек.
Главатарят нареди да го осведомят по-подробно и това бе направено веднага, физиономията му ставаше все по-мрачна.
— Наистина ли смятате, че Луа Мак Брайд е минала на негова страна?
— Пийти ги подслуша, шефе.
— Тогава сигурно е вярно — изръмжа Кийнсбърг. — Жалко, че Пийти вече няма да може да разкаже нищо. А какво стана с Луа, Бруно?
— Изглежда е ранена, шефе.
— Така й се пада. Сега трябва да ги спипаме. Лъо Берг! Поеми работата в свои ръце!
Напред пристъпи един висок, слаб мъж с гърбав нос и увиснали мустаци. На тесните му хълбоци висяха два револвера. От лицето му лъхаше ледено спокойствие. Беше един от най-добре платените хора на Кийнсбърг.
— Всичко ще бъде наред, сър. Както винаги, имам пълна свобода на действие, нали?
— Ако е възможно, бих искал да го имам жив, Лъо Берг.
— Ще опитам, сър!
Пет минути по-късно дузина конници препускаха в нощта. Водеха и по един резервен кон, за да могат да ги сменят по на няколко мили, а всеки от тях бе отличен ездач.
Преди слънцето да изгрее, щяха да стигнат до фермата. А ако се съдеше по думите на Бруно, Ласитър нямаше шанс да избяга от кръчмата, без да бъде видян.
4.
Ласитър се промъкваше напред безкрайно бавно. Движеше се като змия — сантиметър след сантиметър. Лицето и ръцете си беше начернил с пепел, а освен това бе увил и главата си с една черна кърпа, която му даде Луа. Той беше една от многото сенки в тази лунна нощ.
Противникът трябваше продължително и много съсредоточено да се взира на едно и също място, за да може да установи промяната.
Луа Мак Брайд старателно се грижеше те да не забележат нищо. С уинчестъра на Ласитър тя напосоки
