Джек Слейд
Спирка „Последна надежда“
1.
Ласитър беше толкова ядосан, че не можеше да си намери място. Чернокожата хубавица с гореща кръв, която седеше на седлото зад него, притисната към гърба му, беше причината за голямото му закъснение. Тази жена с неутолима страст, чувствено извити устни и твърди гърди го беше възбудила до такава степен, че той беше забравил всичко около себе си. Екстазът трая цяла нощ. Нищо чудно, че бяха проспали тръгването.
Така му се пада! Ето че бандитите бяха изчезнали. Слава богу, че бяха оставили някоя и друга следа.
Ласитър тихо изруга. Не го успокояваше дори близостта на Синтия, така притискаща се към гърба му, че усещаше натиска на твърдите й гърди.
— Какво търсим тук? — попита сънено тя. Слънцето беше в зенита си, а тази черна палавница беше още уморена! Но след такава нощ това не бе никак чудно.
— Лошото е, че нищо не се вижда.
— Защо тогава тръгнахме толкова рано? — гласът й едва се чуваше и Ласитър беше сигурен, че е затворила очи.
— За да се уверим, че тук няма какво да се види! — изръмжа гневно той.
Тя обаче не го чу. Само топлият й дъх галеше тила му.
— Не заспивай, че ще паднеш! Чу ли?
Лявата й ръка безсилно се отпусна. Ласитър изруга, откачи ласото си от седлото, прехвърли го през дясното си рамо, после зад гърба на Синтия и го измъкна под лявата й ръка. Върза хлабаво възела и цъкна с език, за да подкани коня си. След още две крачки обаче дръпна юздата и спря.
От голямата гора, която се простираше на изток, излезе мъж на кон. По стойката му върху седлото Ласитър разбра, че това е Джон де Салдо. Беше срещнал този човек преди няколко дни в Еджмънт, малко градче на Чейен Крийк. Двамата бяха играли покер. Тип с непроницаемо лице, дълъг и мършав, приличащ на аскет. Не ядеше почти нищо и мразеше всякакво месо. Въпреки че не употребяваше парфюм, както разказаха на Ласитър в хотела, около него се носеше, макар и едва доловим, сладникав аромат. В Еджмънт Ласитър беше видял този човек за пръв път в живота си, но беше убеден, че работата му не е чиста. Не се знаеше откъде е дошъл, а той упорито избягваше да говори за себе си.
В този момент ездачът промени посоката и се насочи право към тях. Затова Ласитър също побутна коня си и тръгна да го посрещне.
Джон де Салдо имаше черна като катран коса и тъмнокафяви очи, които му помагаха да има успех сред жените. Но когато спря коня и се засмя, в очите му не се изписа никакво чувство. Те оставаха студени и неподвижни, както винаги. Човек не можеше да разбере приятел ли е този човек или враг.
— Ласитър! — Джон де Салдо вдигна ръка за поздрав.
Ласитър кимна в отговор.
— Накъде си тръгнал? — попита той.
Но Джон де Салдо не отговори, само посочи мрачно спящото момиче.
— Казаха ми, че предпочиташ да закачиш на седлото си някоя кукла, вместо обичайния чувал с провизии. Но никой не ми каза, че си падаш по черните.
Ласитър уморено се усмихна.
— По-добре я погледни!
— Нямам желание — сви презрително устни де Салдо. — Прекалено е черна за мен!
Вярно беше. Чаровната Синтия имаше не кафеникава, а черна като катран кожа. Косата й блестеше като абанос. Но в представите на белия мъж тя беше красавица. Чертите на лицето й бяха правилни, а тялото й — направо великолепно. Затова на Ласитър му беше безразлично черна ли е или не…
Но сега в никакъв случай не беше време за спор. Мъж, който се отказва от подобно момиче само защото е с черна кожа, беше според него истински глупак.
— Медисънови са лагерували тук — смени темата де Салдо.
Ласитър се стресна. Този тип май знаеше повече от самия него!
— Познаваш ли ги? — попита предпазливо той.
Джон де Салдо се ухили и попита наивно:
— Защо, ти не ги ли познаваш?
— Е, да, но не и по име.
— Името не значи нищо.
Ласитър сви рамене.
Джон де Салдо упорито гледаше Синтия. При това се мръщеше така, сякаш напразно се опитваше да открие нещо у нея.
— Май не си такъв, за какъвто те смятах — изръмжа той след известно време и се обърна настрани.
— Лошо ли е това? — усмихна се Ласитър. — Искам да кажа, за мен?
— Зависи…
— От какво?
— Медисънови ще направят голям удар — отговори направо Джон де Салдо. — А щом аз казвам голям удар, значи наистина е така. Бях си въобразил, че двамата с теб бихме могли да им измъкнем плячката от лапите, но май съм се лъгал…
— Така ли? — направи се на изненадан Ласитър.
— Но ти не можеш да се отделиш от твоята негърка.
Ласитър преследваше същите престъпници по поръчение на Бригада Седем. Едва сега узна, че се казваха Медисън. Бандата се беше промъкнала в Блек Хилс и беше отвлякла една „скоу“ — дъщеря или съпруга на шамана. Със заплахата, че ще я убият, Медисънови изнудваха червенокожите, за да ги принудят да им предадат златните си съкровища. Никой бял не беше виждал тези легендарни богатства, но славата им се носеше по всички лагерни огньове от Канада до Тексас.
Ласитър се замисли. Може би беше добре да се съюзи с този Джон де Салдо. Явно той знаеше много неща за бандата.
— Ако искаш, направи си още веднъж удоволствието с тази чернилка и после я махни оттук — предложи Джон де Салдо. — Ще те чакам в гората.
— Защо в гората? — попита Ласитър. — Нали Медисънови са тръгнали на запад. Ясно се вижда по следите.
— Само така изглежда — отговори уверено Джон де Салдо.
Ласитър сви устни.
— Как мислиш, колко е плячката?
— Не знам, колкото злато могат да носят двама души и два коня. Цялата плячка сигурно е доста по- голяма. Но в момента можем да разчитаме само на една част.
Ласитър нямаше и понятие коя е отвлечената индианка. Но явно бандитите добре се бяха ориентирали, защото червенокожите не реагираха по обичайния за тях начин. Командирът на форт Крауфорд го беше уверил, че при всеки друг случай червенокожите веднага биха се спуснали да преследват бандитите, да нападат и да опожаряват съседните ферми. Странно беше, че изчакваха, още повече, че този път белите бяха осквернили свещената земя на индианските племена — тайнствените черни хълмове.
— Ще оставя момичето някъде по пътя — отговори предпазливо Ласитър. Много му се искаше да узнае коя е отвлечената индианка.
— До следващото населено място има три дни път! — озъби се Джон де Салдо. — Омбре, толкова ли си хлътнал по нея, или не можеш да издържиш нито ден без жена?
— Не мога да я оставя ей така. Не виждаш ли следите от индианци? Нима не знаеш, че не се церемонят много с чернокожите? За тях те са по-омразни дори и от белите…
— Всички жени са еднакви. Но щом държиш повече на нея, отколкото на цял товар злато… Никога не съм срещал такова похотливо копеле!
Той пришпори коня си и тръгна обратно към гората. Ласитър тихо изруга и го последва.
