— Срещнах го в Еджмънд. Забрави го!
Тя въздъхна и замълча. Ласитър помисли, че е заспала, но се лъжеше.
— Ей, той върви след нас! — побутна го уплашено Синтия след няколко минути.
Ласитър се огледа, но не забеляза нищо.
— Кой? — попита той.
— Мъжът, когото трябва да забравя.
Ласитър спря и обърна коня си. На около 500 ярда изпод сянката на големите дървета се показа Джон де Салдо и се понесе в галоп към тях.
— Какво става? — извика Ласитър. — Индианци ли идват?
Мършавият омбре спря рязко коня си и отговори:
— Ти вървиш по следите им!
— Вече дни наред не правя нищо друго.
— Затова си мислех, че ще работим заедно, но не искам да имам нищо общо с тази жена! Ако не се разделиш с нея, с теб ставаме смъртни врагове! Аз съм старо куче, ти също. Но все пак не можеш да се мериш с мен. Няма да деля с никого. Още по-малко пък с хора, които не понасям.
Той втренчено изгледа Синтия и се отдалечи в галоп.
Ласитър мълчаливо погледна подире му.
— Този човек ме плаши — каза тихо тя.
— Ами!
— Така е. Ако можеше, би ме убил с поглед.
— Въобразяваш си, миличка. Много е недодялан, но не би посегнал на жена.
Тя се притисна до него и облегна къдравата си глава на рамото му. Ласитър насочи коня към широката клисура, чиито стръмни скалисти стени бяха покрити със зелени ели. Учудваше се, че не вижда пред себе си Джон де Салдо, но беше сигурен, че този тип препуска напред в тъмната сянка на огромните дървета. Той самият следваше примера му.
— Колко време още ще яздим? — поиска да узнае Синтия.
— Какво има? Умори ли се?
Вместо да отговори, тя леко го целуна по тила. После мушна тънките си ръце под ризата му и погали с пръсти косматите му гърди. Нежността й веднага събуди у него съответната реакция. Всъщност тя точно това целеше.
Той пусна коня в галоп и Синтия трябваше да се залови здраво за него, за да не падне. Макар че изпищя пронизително, тя се подчини на волята му.
След половин миля конят отново тръгна в тръс. Виждаше се краят на клисурата. Ласитър продължаваше да се движи в сянката на дърветата и бързо се скри в гъстия храсталак, когато забеляза пред себе си бандитите. На около миля пред него те бяха спрели край един поток да напоят конете си.
Той присви очи и напрегнато се огледа. Търсеше да открие Джон де Салдо. Беше убеден, че негодникът се е скрил някъде наблизо и също наблюдава бандитите.
Ездачите бяха осем на брой. Но от това разстояние не можеше да се разбере дали индианката е с тях.
Все пак къде, по дяволите, беше този Джон де Салдо?
Ласитър скочи на земята и бързо смъкна Синтия до себе си. После измъкна уинчестъра си от калъфа на седлото. Беше свикнал винаги да бъде нащрек. Синтия също се огледа. Внезапно тя трепна и стисна с ръка рамото му. Ласитър обърна глава и моментално се сви зад един храст.
Пак бяха попаднали между два фронта! В клисурата влизаха червенокожите воини. Те също се движеха в сянката на дърветата. Явно вървяха по определена следа. Бяха поне две дузини. Ако не се лъжеше, бяха от племето блек фийт, но това не беше толкова важно. Ако индианските воини влязат в открит бой с бандитите и освободят съплеменницата си, неговата мисия щеше да приключи.
Ласитър отново се метна на седлото и сложи Синтия пред себе си. Чернокожата хубавица страхливо поглеждаше през рамото му. Той умело преведе жребеца си през гъстите храсти, като с лявата ръка разтваряше клоните и се движеше плътно до скалите. Насочи се на север с твърдото намерение да не се намесва. Смяташе да наблюдава битката отдалеч.
Ласитър беше убеден, че Джон де Салдо ще последва примера му и също ще се оттегли. Ако индианските воини освободят своята скоу, той спокойно щеше да продължи пътя си към Еджмънд. Индианците нямаше да допуснат тя да им бъде отнета втори път. Още по-малко пък от един-единствен бял човек. Дали този негодник щеше да се примири толкова лесно? Дали щеше доброволно да изпусне такова богатство? Ласитър можеше само да се надява…
Хората от блек фийт вървяха по петите на бандата! Но те не нападнаха похитителите на това място. Напротив, изчакаха ги да напоят конете си и отново потеглиха след тях, криейки се в сянката на грамадните ели. Явно имаха други намерения.
Ласитър се убеди със собствените си очи, че червенокожите воини са поели нещата в свои ръце. Те явно нямаха намерение да седят спокойно в селата си и да чакат, докато бандитите предявят своите искания. Още по-малко пък смятаха безропотно да платят със своето злато.
Затова Ласитър реши да приключи преследването за днес и да устрои някъде лагера си. Откри удобна ниша в скалите и разседла коня си, докато чернокожото момиче приготвяше яденето и се грижеше за постелята.
Слънцето отдавна беше залязло и мракът бързо се спускаше над клисурата. Навсякъде цареше тишина.
Ласитър се погрижи за коня си и се отпусна до Синтия. Двамата вечеряха със студено месо и хляб и изпиха по чаша вино. Не биваше да палят огън, макар че пощенският път не беше далеч и се охраняваше от кавалерия. Но Ласитър трябваше да се пази от червенокожите, които на всяка цена искаха да освободят своята скоу.
Спалният чувал беше доста тесен, но грамадният мъж и тъничката африканка нямаха нужда от много място. Двамата прекараха нощта прегърнати. Любовната игра ги опияняваше. Сякаш двете им тела се сливаха в едно. Ласитър отново и отново се възбуждаше, усещайки ответната страст на Синтия. Помежду им сякаш бушуваше буря, пораждаща удоволствието, което ги заливаше на огромни талази. Двамата се мятаха в тясната скална ниша. Отдавна беше минало полунощ, когато те заспаха изтощени. Телата им лепнеха от пот. Чернокожото момиче, дало всичко от себе си, въздъхна дълбоко и се отпусна в прегръдките на Ласитър. Той се вслуша в равномерното й дишане и след секунда заспа.
2.
Като че ли най-сладостно от всичко беше събуждането на следващата сутрин. Синтия покриваше с целувки лицето на Ласитър и черните й очи блестяха от възбуда. Тя възседна големия мъж и почна бавно да се движи върху него. Той обхвана с две ръце стегнатия й ханш, за да усмири надигащата се в него буря. В това момиче гореше пламъкът на ада! От него нямаше спасение. Затова Ласитър се опитваше, доколкото може, да направлява буйните й пориви, като я притискаше силно до себе си. Синтия стенеше, мяташе се върху него, целуваше го и го хапеше. Най-после буйната негърка се укроти. Затвори очи и дишайки тежко, се отпусна върху едрото му тяло.
Ласитър я остави да си почине. Но слънцето изгряваше и беше време за тръгване. Затова след няколко минути нежно закопча роклята й, въпреки че много му се искаше да я изхлузи през главата й. Синтия естествено усети желанието му, надигна се на пръсти и страстно го целуна по устата.
— Вземи ме в скута си! Можем да го направим и на седлото, ако много ти се прииска…
Ласитър с удоволствие би изпълнил молбата й, но трябваше да бъде разумен. Мястото, в което се намираха, беше извънредно опасно. Трябваше постоянно да бъде нащрек. Не биваше лекомислено да излага на опасност и своя, и нейния живот.
Затова Синтия отново се настани зад гърба му. Ласитър пришпори кафявия си жребец и потегли по следите на бандитите. Уинчестърът в ръката му беше готов за стрелба, а очите му се взираха на всички страни.
Бандата на Медисън не беше останала край потока. Мъжете бяха продължили пътя си, а индианските
