На най-горното стъпало тя се спря и се отпусна уморено. Трябваше първо още веднъж да си поеме дъх.
Зарови сбръчканото си лице в ръцете си и едва не се разплака.
„Има ли всичко това все още някакъв смисъл? — питаше се тя. — Трябва ли след 30 години да търся своето отмъщение? Скоро всички ние така или иначе ще бъдем мъртви. Реймънд Габриел, а и аз също. На него и без това не му остават повече от няколко години при този начин на живот. Мръсник! На колко ли още жени е навлякъл нещастия? Но със сигурност на никоя не е причинил такова зло, каквото причини на мене! Никоя не е гнила заради него в затвора! Само аз! Само аз, аз, аз!“
Тя се сепна, когато до слуха й достигна слаб звук, приличен на приглушен предсмъртен вик.
Старицата се посъвзе и забързано изкачи последните стъпала. След това премина по един таен коридор, в дъното на който се намираше прикрита врата, чието съществуване бе известно само на посветения.
Малко по-късно, идвайки откъм кухнята, тя влезе в бара си, който някога, преди време, е бил бодега1. Всичко тук все още напомняше за времето на някогашния мексикански притежател.
Сегашният бар носеше името „Щастливият ангел“. Намираше се недалеч от развалините на старата мисионерска станция. Там още стърчеше една разрушена църковна кула. От зидовете също все нещичко се бе запазило. Но всичко вече бе обрасло с гъсти бурени и храсталаци.
Усмихната, Франка застана зад дългия тезгях на своя бар.
Неколцината клиенти, предимно мъже от „Барио де Латинос“, вече прилежно се бяха самообслужили, но на старата Франка й беше все едно.
От всички страни я посрещнаха със сърдечни усмивки и приятелски подвиквания.
Никой не знаеше какво става под земята.
Никой не подозираше нищо за ужасната тайна на Франка.
2.
Мъжът, които в онази късна вечер пристигна в Ел Пасо и премина крайните му улички, яздейки прашния си и уморен кон, изглеждаше така, сякаш бе пропътувал приблизително хиляда мили през диви и гъсти пущинаци.
Изглеждаше като човек, подгонен от някого. Като разбойник. Небръсната от седмици брада покриваше страните му. Изглежда, бе изтърпял някои лишения.
Ездачът незабавно привлече върху себе си вниманието на минувачите. Но всички те веднага извръщаха очи, щом срещнеха погледа му. Едва когато вече ги поотминеше, те започваха да го одумват шепнешком. И това, което се шушукаше за него, звучеше приблизително така:
— Разбойник!
— Бяга от някъде!
— Вълк!
— Дявол!
Мъжът се държеше така, сякаш нищо не чуваше. Влезе в първата изправила се насреща му конюшня за наемане на коне, остави там коня си и изобщо не се пазари за цената. Това също бе нещо необичайно.
Още по-необичайно бе това, че позволи на човека от обора да надзърне за миг в портфейла му.
А в него имаше стабилна пачка долари.
Чужденецът беше Ласитър.
Той старателно бе подготвял появата си в Ел Пасо.
Знаеше как да подмами определен вид лешояди. Вече дори ги бе надушил.
След като настани коня си, тръгна по Мейн стрийт. Мина покрай кантората на шерифа. Сякаш случайно точно тогава шерифът излезе оттам.
Той огледа внимателно от главата до петите Ласитър, който се престори, че нищо не е забелязал. Такава беше тактиката му. Знаеше, че стъпва тук по нажежени въглени.
Но знаеше също и накъде трябва да се насочи.
Беше един от баровете, които се ползваха с най-лоша слава в Ел Пасо. „Едноокия Джак“. Това бе по- скоро хамбар, отколкото бар. Нито един нормален човек не се осмеляваше да влезе. Тук можеха да ти изпразнят джобовете по-бързо, отколкото би могъл да си представиш. А Ласитър имаше с какво да се похвали.
Но той остана спокоен, тъй като знаеше какво му предстои.
Обслужваше го една хубава мексиканка с руси коси. Тя имаше великолепни зъби. Усмивката й беше невероятно бляскава.
Ласитър я покани на чашка.
— Баракуда — усмихна се тя. — Съгласен ли си?
— Защо ме питаш?
— Защото е много скъпо.
— Няма значение — ухили се отракано той. Трябваше да се държи така. Трябваше да привлича внимание върху себе си. Това спадаше към ролята на разбойник, която си беше избрал. На преуспял разбойник.
Ласитър се вживя изцяло в нея.
Русата мексиканка си беше вече забъркала някакво питие. Бе нещо неопределено, твърде зелено на цвят. Вероятно лимонада. Ласитър веднага премина на въпроса.
— Твърде неуютно е тук на тезгяха.
Тя се усмихна пленително.
— Ако искаш, можем да бъдем и сами.
— С удоволствие — каза той.
Тя излезе иззад бара. Беше вече изсипала дискретно зеленото си питие в една кофа под тезгяха. Ласитър познаваше тази стара игра. Подобни трикове вече не го забавляваха.
Любопитен бе да разбере какво друго за разнообразие би могла да му предложи малката блондинка.
— Аз съм Петра — каза простичко тя, след като се настаниха в здрачното сепаре. — А ти?
— Ласитър.
— Харесваш ми.
— Но аз не се харесвам. Умирам за една хубава баня.
Тя се изкикоти. Очевидно беше доста весело момиче. Той дори я намираше за твърде симпатична. Бе доста по-нисичка от него, може би с две глави. Дори и само това можеше да се приеме за нещо по- различно.
Ласитър вече нямаше търпение.
— Можем да отидем в „Луимина бад“ — предложи тя.
Ръцете й вече се плъзгаха по панталоните му. Това определено му харесваше.
— „Луимина“ ли? — направи се на неразбиращ той, въпреки че много добре знаеше за какво става въпрос.
— Лу-и-ми-на — произнесе тя на срички. — Това е едно китайско заведение, ресторант и хотел едновременно. И специални бани. Но естествено е твърде скъпичко.
Ласитър махна небрежно с ръка.
— Няма никакво значение.
Той нави на руло една стодоларова банкнота и я пъхна в деколтето й.
Тя стана още по-ласкава, защото вече бе надушила тлъстата плячка.
Ласитър поръча бутилка шампанско. Струваше 25 долара. Той го плати със стотачка. Съвсем небрежно.
Петра ставаше все по-гальовна.
Малко по-късно те вече се разхождаха по Мейн стрийт, а после преминаха и по много други улички. „Луимина“ се намираше в южната част на града. Малко по-нататък започваше „Барио де Латинос“, мексиканският квартал.
