— Та това си е чисто безумие — каза дрезгаво той. — Ще ми бъде невъзможно да го убедя, че съм невинен.
— Жалко за тебе — отвърна Джордж Винсент, повдигайки рамене. — Постепенно добих чувството, че наистина си невинен. Но решението ще бъде взето от дон Габриел. В случая нищо не може да се направи.
3.
Някъде към три часа сутринта те пристигнаха в хасиендата — една от най-големите, които Ласитър някога бе виждал. И целият този огромен имот беше обграден като добре укрепен форт с издигнат наскоро палисаден вал. Все още навсякъде миришеше на прясно отсечена дървесина.
На разстояние от 20–30 метра се издигаха караулни кули. Мъже с огромни кучета кръстосваха през цялата местност. Никой не би могъл да се доближи незабелязано до хасиендата.
Всички предохранителни мерки се сториха на Ласитър твърде пресилени. Вероятно този дон Габриел страдаше от мания за преследване.
— Сега разбираш ли в какво си се забъркал? — запита Винсент, докато слизаха от тежкия файтон. — За тебе съществува само един-единствен минимален шанс — да успееш да докажеш, че в Лордсбург наистина си задигнал около сто хиляди от някаква банка.
— Това няма да е лесно. Но ще положа всички възможни усилия.
— Сега ще те затворим на първо време — каза Винсент, който в очите на Ласитър съвсем не изглеждаше лош човек. — Ако имаш някакви желания, трябва само да кажеш.
— Искам да спя — каза Ласитър и бе въведен от половин дузина въоръжени мъже в една странична постройка, уредена като истинските затвори, каквито той беше виждал в повечето мексикански градове. Навсякъде — дебели зидове и солидни решетки. Всякакво бягство оттук бе изключено.
Ласитър се просна върху сламения нар и заспа веднага. Нямаше никакъв смисъл да започва още отсега да си блъска ума.
Събуди се някъде около седем часа сутринта. Сервираха му първокласна закуска с кафе. Подносът беше така изобилно отрупан с всевъзможни ястия, че с тях спокойно можеха да се нахранят трима или четирима мъже.
Джордж Винсент се настани срещу него на малката маса.
— Добър апетит, Ласитър.
— Това нещо като последна гощавка за осъдения на смърт ли се явява?
— Възможно е.
— Докладва ли вече на дон Габриел?
— Да. Той е любопитен да те види.
— Е, и? Смята ли ме за убиец, който се опитва да се промъкне при него?
— Иска да си състави собствено мнение — отвърна Винсент. — Той решава сам.
Ласитър си наля кафе и отряза парче от превъзходната шунка, поставена върху отделна дървена дъсчица. Бърканите яйца в чинията ухаеха примамливо. Хлябът изглеждаше прясно изпечен. Всичко беше чудесно на вкус.
— Като в първокласен хотел, нали? — ухили се Джордж Винсент. — Не се живее лошо при дон Габриел.
— И аз така мисля.
— Ти наистина ли не се страхуваш, Ласитър?
— Защо трябва да се страхувам?
— Нещата за теб не са много розови.
— А ти самият какво мислиш за мен, Винсент?
— Трудно е да се каже. Ти си дяволски мъчен за разбиране. Като си помисля само за твоята лордсбургска история! Сто хиляди долара. Това никога не е бивало. Умът ми не го побира. Дори и Джеси Джеймс с цялата си стабилна банда не е задигал никога повече от петнадесет хиляди. На твое място щях да си подготвя по-друга история.
— Не е нужно — каза Ласитър, дъвчейки. Имаше страхотен апетит тази сутрин. А и не вярваше, че цялата тази история може да завърши зле за него. Всичко беше обмислено твърде добре до последната подробност.
— Няма да ти бъде лесно — отбеляза Джордж Винсент. — Работата е в това, дали наистина ще можеш да докажеш тази твоя лордсбургска история.
— За съжаление не мога.
— Тогава още отсега можеш да се считаш за мъртъв, Ласитър. Аз вече ти обясних всичко.
— Тук очевидно се води доста сурова борба — подметна той. — Може би донът ще се нуждае от още един добър помощник.
— Поизчакай малко, докато сам го видиш — промърмори Джордж Винсент. — Тогава може би ще промениш мнението си. Впрочем зависи от това, какво му е разказала Антурия. Тя беше при него през последния час.
— Тази малка гадина!
— Не забеляза ли, че иска да те обере? Та ти сам буквално си й подхвърлил стръвта — каза Джордж Винсент, поглеждайки го крадешком. — Това е довод от решаващо значение.
Да, той имаше право. Ласитър не можеше да се освободи от усещането, че вече отдавна са го разкрили.
Дали не беше замесено и някакво предателство? На такъв влиятелен човек като дон Габриел все някой може да му е подшушнал съвет отнякъде.
Ласитър не беше на себе си от яд.
И така, той се изправи пред големия бос.
Пълното му име беше Реймънд Луис Габриел. Той стоеше в обляната със светлина зала на основната сграда, върху мраморен подиум, към който водеха пет стъпала.
Навсякъде растяха орхидеи и малки палми. Цялата зала приличаше на малко зелено море. Усещаше се дъхът на истинското богатство.
И дон Габриел стоеше там като някакъв император.
Изглеждаше дяволски добре, въпреки че вече не бе в първа младост. Беше някъде към средата на шестдесетте, но по-точни данни за него Бригада Седем не бе успяла да узнае.
Дон Габриел излъчваше здраве и сила. Пъргавото му тяло бе облечено в плътно прилепнал мексикански костюм с втъкани в него лъскави сребърни жички. По ръцете му блестяха златни пръстени с несъмнено редки скъпоценни камъни. Светлорусите му, леко потрепващи остри мустаци контрастираха с тъмния загар на лицето му и го правеха привлекателен.
На пръв поглед то изглеждаше малко меланхолично. Сякаш излъчваше доброта.
Но очите — ако човек само погледнеше в тях, веднага добиваше съвсем друго впечатление. Те излъчваха невероятна твърдост. И същевременно — нещо демонско. Бяха очи, които внушаваха страх.
Ласитър обаче се усмихна невъзмутимо.
— Добро утро, дон Габриел — каза той. — Надявам се, че при вас съм в безопасност.
Дон Габриел като че ли щеше да избухне. Той вече си бе поел дълбоко дъх, но не се развика, както очакваха мъжете, които стояха зад Ласитър.
Чу се съвсем друг вик. И то отвън.
— Та това е Франк Шаткин! Намерих главата на Шаткин!
Мъжете зад Ласитър се обърнаха ужасени назад. Възбудени гласове се носеха един през друг.
Ласитър не изпускаше от очи дон Габриел. Могъщият мъж замахна с дясната си ръка — жест, който беше много добре заучен.
— Тишина! — заповяда той с твърд като метал глас, който отекна до последния ъгъл на залата. — Без паника, момчета!
В залата внезапно настъпи дълбока тишина.
— Къде я намери, Гедсби?
