ли извиненията ми?
— Ако не са само трик.
— Имате честната ми дума, Ласитър. Размислих и бих искал да ви направя едно предложение.
— Разбирам — усмихна се Ласитър. — Аз трябва да бъда следващият, на когото ще отрежат главата заради вас. Съжалявам, дон Габриел, но това не би било по вкуса ми. Пък и не е моя работа.
— Можете да спечелите цяло състояние.
— Аз и така не съм бедняк.
Той се преструваше на надменен, но в действителност само изчакваше сгоден момент, за да извърти нещата, както му беше угодно. Може би след известно време все нещо щеше да му хрумне в хода на разговора.
Но този проблем се реши от само себе си.
Навън се чу проточен, смразяващ кръвта писък:
— Джулия! Джулия!
Дон Габриел побеля като смъртник. Джорд Винсент се втурна към прозореца, гледащ към двора, и със замах разтвори и двете му крила.
За по-сигурно Ласитър остана настрана. Възможно беше мъжете навън да не знаят, че тук междувременно бе сключено примирие и всичко се бе променило. При настъпилата бъркотия лесно можеше да се случи така, че някой прекалено усърден юнак да стреля по проклетия чужденец, ако той бъде непредпазлив и се появи на прозореца.
Възбудени гласове долитаха един през друг.
Джулия беше отвлечена. И Ласитър можеше да си представи за коя Джулия ставаше въпрос.
Касаеше се за Джулия Габриел, дъщерята на могъщия дон Габриел, за когото подозираха, че е един от най-хитрите негодници на целия Запад.
Междувременно Ласитър вече се съмняваше дали това е наистина така. Терорът очевидно идваше от съвсем друга посока.
Дон Реймънд Луис Габриел стоеше изправен, като замръзнал.
Погледът му бе вперен в празното пространство.
— Моята Джулия — прошепна той. — Моята малка Джулия! О, боже мой… Тези изверги! Тези проклети зверове! — и в безпомощна ярост сви юмруците си.
Ласитър само повдигна рамене. Всяка дума би била излишна. Габриел наистина предизвикваше у него съжаление.
Той вече бе загубил трима от най-верните си хора, обезглавени от някаква зловеща банда убийци, а сега и дъщеря му беше в ръцете на тези престъпници.
— Донеси я, Ортега! — каза Джордж Винсент на някого през прозореца. След това се обърна към шефа си: — Вие сам чухте, дон Габриел.
Потънал в мрачните си мисли, донът кимна разсеяно. После през стройното му тяло внезапно премина тръпка. Очите му изпускаха искри.
— Аз ще се боря, Джордж. Събери всички мъже! Обявявам война на Ел Пасо.
Джордж Винсент само поклати глава, без да отговори.
В стаята се втурна един мексиканец. Той несъмнено беше куриерът, тъй като ясно му личеше, че дълго време здравата е препускал.
— Висеше на седлото на коня ми — съобщи той, задъхвайки се от умора. — Влязох за малко в магазина, за да си купя тютюн. Когато излязох отвън, тази бележка висеше на седлото. Аз…
— Добре, Ортега — прекъсна Джордж възбудения поток на думите му. — Върни се обратно при другите. Кажи им, че трябва да запазят пълно спокойствие! Това е важно, Ортега.
След това тримата отново останаха сами. Винсент държеше в ръката си листа, донесен от куриера. Краищата му бяха потопени в кръв.
— Прочети го! — каза дон Габриел.
Джордж Винсент зачете с монотонен глас: „Ние знаехме, че дъщеря ти ще се върне скоро от пътешествието си. Тя ти беше писала за това, но ние хванахме писмото й. Сега вече си загубен, Габриел. Но все още можеш да спасиш дъщеря си! Нужно е само да заплатиш. Като за начало искаме 100 000 долара. Знаем, че можеш без особени усилия да събереш толкова. Изпрати един куриер с парите. Ще приемем това като знак на добра воля от твоя страна. В полунощ човекът ти трябва да бъде при развалините на старата мисия. Там той ще получи нови указания. Трябва да дойде сам! Ще следим много стриктно за всичко. Ако исканията ни не бъдат изпълнени точно, дъщеря ти няма да доживее до сутринта.“ Джордж Винсент бавно отпусна листа.
— Това би ме раздразнило — спонтанно реагира Ласитър.
— Не говориш сериозно, нали? — произнесе Винсент. — Ясно ли ти е, че става дума за банда убийци?
— Имам това предимство, че мене те все още не ме познават — каза Ласитър и се усмихна. — Въпросът е в това, дали ще ми се доверите, дон Габриел. Ще го направите ли?
— За да спася Джулия, бих сключил договор и със самия Дявол — каза дон Габриел с мрачна решителност.
4.
Джулия Габриел се намираше в Подземието на смъртта на Ел Пасо. Тя не знаеше името му и не подозираше за зверските убийства, извършени в едно от тези подземни помещения.
Все още не бе успяла да види своите похитители. Тя беше пристигнала рано тази сутрин с влака от Санта Фе. Пред гарата се бе огледала за файтон и веднага бе зърнала един. Изтощена от пътуването, се беше отпуснала върху тапицираната седалка и в следващия момент някой бе нахлупил някаква торба върху главата й.
Малко по-късно, парализирана от страх, Джулия се бе озовала в това подземие.
В стаята й бяха поставили истинско легло. Това помещение изобщо беше някак си по-уютно обзаведено. Тя можеше и да се движи свободно. Приблизително четири крачки от едната стена до другата. Това все пак беше някакво облекчение в пленничеството й.
Една стара жена с набръчкано лице й носеше от време на време по нещо за ядене. Бяха все обичайните барови ястия и затова Джулия предполагаше, че се намира под някой бар.
Всеки път двама мъже със скрити зад черни маски лица придружаваха старицата. Тя сметна това за обнадеждаващ знак. Похитителите й съвсем нямаха намерението да я убият, в противен случай те не биха се маскирали.
Но тази старица! Защо тя така открито се показваше? Трябваше все пак да съобрази, че би могла да бъде разпозната по-късно. А чрез нея биха се добрали и до похитителите.
Старицата се казваше Франка. Джулия научи това от самата нея.
— Не се притеснявай, детето ми — беше прошепнала старата жена, потупвайки я по бузите. — Твоят богат татко ще заплати откупа и тогава ние ще те пуснем отново на свобода.
Това се случи преди около пет минути. После един от маскираните бе хванал доста грубо старицата и я бе издърпал от стаята.
— Стига си плещила, Франка! Все още ли не си разбрала какво рискуваш по този начин?
Отвън избухна яростно пререкание, но Джулия успя да дочуе само няколко откъслечни думи. После гласовете бързо се отдалечиха.
Кавгата между старата Франка и другия, който междувременно беше свалил маската от лицето си, звучеше приблизително така:
— Не бива да говориш с нея! — хокаше я Ягуара Джексън, главатарят на бандата убийци. — Така се бяхме разбрали, по дяволите!
— А аз не съм съгласна с отвличането — развика се старицата. — Аз искам само Реймънд Габриел и ти много добре го знаеш.
— И каква полза имаме ние от всичко това? — процеди през зъби убиецът. — Досега си ни подхвърлила само някакви си нищожни хиляда долара. За нас това е нищо. Едва сега вече става дума за големи
