Микеланджело

Пенчо СлавейковМикеланджело

Тълпата бе разгонена. Заглъхна
и стръвний вик, и воплите й бесни
с последните лучи на летний ден;
и глуха нощ обгърна вечний град.

Случаен зрител на борбата бе
великий майстор — някога боец,
а раб сега на блянове неземни,
позорен раб на гордото изкуство.
Как мечовете блясват видя той,
чу техний звън — и не един предсмъртен,
отчаян стон сърцето му прониза;
но той остана отстрана недвижен
и съзерцава в някакъв захлас
боец върху боеца как се хвърля
и се поваля в кърви… Падна нощ;
тълпата бе разгонена.
                                        Дома си
упъти се оборено чело
и влезе той в работницата своя…
Изстъпваха в дрезгавината мълком
там мраморните образи, облени
от лунний свет, през прозорци огрял.
Но някаква си мъртва неподвижност,
натегнала като на раб вериги,
тез образи и форми бе сковала.
И мразен дъх, дъхът на отчужденъе,
витаеше от тях — и лъхна той
на майстора над морното чело.
Той излека пристъпи и запали
светилника си нощен. Сноп лучи
намръщения образ на Мойсея
огреяха — изпъкна вмиг пророка,
пред гордий си творец извърнал лик,
като че рев на оргия далечна
от размисли самотни го е сепнал —
що предвещава в гняв сбърчано чело
и трепетът на ноздрите разпнати?
Миг и скрижали с издълбан на тях
завет сам той на късове разбил би…
Един-два щрихи още — и ще стане
пророкът древен гневна си присъда
да изрече над нови времена.
Полека се унесеният майстор
наведе, зе блезничното длето
и млатът, но изправи се отново
като че сепнат, ням и неподвижен;
и ропот глух, отнейде из душа му
Възъет, към него строго проговори:

„Нещастен син на некадърно време!
Кой демон зъл прибули твоя поглед,
та около си, зрящ, не виждаш нищо?
Около теб развалата гъмжи,
около тебе жъртва подир жъртва
пред кървавий олтар на родний край
се трупат безвъзмездно… Съзерцаваш
ти ужасите за наслада — в тях
ти черпиш вдъхновенъе. Де боецът?
Де смелий вожд? Раб над раби е той!
В сърцето му и злоба, и любов
угасна; млат в десница той държи
и глух стои пред воплите за помощ.
И той живей? Да, в подвизи живей —
той камъните буди…“
                                        Бесен стон,
като че ли из кървавата гръд
на звяр ранен, от сводовете тъмни
оттласван, дълго тамо се отъеква.
Отстъпи той и тежкий млат изви
назад, готов невидимий си враг
да сврасне с него; но полека пак
ръката си отпусна и промълви:
— Ти прав си, гений тъмен. Твойте думи
не чувам аз за първи път сега…
Полвината от земний си живот
на тоя хладен камък посветих.
Свещений плам в душа ми, от живота
запален, за живота не горя —
сред тия тесни четири стени,
се само ек от млата беше чут,
от ден на ден полека гасна той;
с потайна радост, заслепен, аз бързах
и плахите му искрици последни
да умъртвя във мраморните форми.
Сам вледенен, аз всичко вледених.
И чуй сега жестокия, но прав
въпрос, а в него своята присъда:
„Художникът — отстъпник от живота!
Защо живей, към що се той стреми?“
Живот, забий отровния си меч —
мсти! Аз съм морен, морен, морен
от себе — от съдбата — и от теб!