на Линда Ло, но от равнодушния й поглед разбра, че е излишен, и също напусна залата.
— Колко загубихте вчера в брой?
— Двайсет хиляди… А с полиците…
— У Зенон Джабез намерихме чекова книжка, но в наличност имаше само пет хиляди седемстотин двадесет и един… Полици не открихме. Какво мислите, къде биха могли да изчезнат вашите двадесет хиляди и полиците?
— Значи наистина ги няма? — прошепна Оскар.
— Може би са го убили с цел да го ограбят? — предположи Линда Ло.
— Да, меластра… Може би — Оскар пребледня.
— Но крадецът до известна степен е бил благороден човек — с лека ирония забеляза Линда Ло.
— Нима убиецът може да бъде благороден?! — възкликна Нерсес Мажан.
— Да — заставайки пред аптекаря, произнесе Линда Ло. — Впрочем, меластър, вие все още ли настоявате, че не познавате Урсула?
— Коя е тази Урсула? — невинно запита Нерсес.
— Крадецът е проявил благородство само до известна степен — каза Линда Ло, обръщайки се към Оскар. — Този човек прибрал двадесетте хиляди и полиците, а петте хиляди седемстотин двадесет и един, които не били негови, ги оставил. Именно с това той е допуснал съдбовна грешка. Така ли е, меластър Оскар?
Оскар се поразмърда на стола, очите му се втренчиха безизразно, той се вкопчи в масата. Нерсес скочи, подхвана го и го отведе на дивана. Очарователната Линда наля вода в чашата и я подаде на аптекаря…
— Приятно ли е да те галят по косата, Нерсес?
— Да, Забел!
— Нерсес, мислил ли си за това, че моите и твоите връстници отдавна вече не са между живите? Те предпочетоха обикновения живот… и сега вече не съществуват. Колко поколения се изнизаха пред очите ни, а ние все още изживяваме най-хубавите си години. И въпреки това ти продължаваш да се съмняваш, че сме облагодетелствувани от живота… облагодетелствувани сме и затова живеем!
— А на кого сме потрябвали с дълголетието и младостта си? Има ли нужда от този консервиран живот?
Забел тихо се разсмя.
— Вече съм на тридесет години — рече уморено Нерсес. — Точно преди осем години започнах този нов, странен и донякъде привлекателен живот. Тези осем години са мои. А в действителност покрай мен са минали десетилетия.
— Столетия…
— Може би и столетия. Отдавна съм престанал да мисля за времето, което принадлежи на другите, но не и на мен. Свикнахме да не забелязваме как бързо минава времето за другите и какво се върши в техния свят.
— Ти наистина си влюбен — едва доловимо въздъхна Забел, — пък на мен ми е мъчно, Нерсес.
— Зенон Джабез знаеше ли, че Урсула и вие се срещате?
— Вероятно не… А може и да се е досещал, но да се е преструвал, че не знае… Нищо конкретно не мога да кажа.
— Защо сте започнали този роман с Урсула?
— Ние се влюбихме един в друг.
— Така ли?! — Линда Ло за първи път любопитно погледна Оскар — нисичък, свит, грозноват. — Чудно наистина! А често ли се срещахте?
Оскар поклати глава:
— Не зная какво да ви отговоря.
— Благодаря, меластър… Нямам повече въпроси. Ако срещу вас бъде повдигнато обвинение, ще имате възможност да се защищавате. Меластър Мажан, значи вие не сте срещали момиче на име Урсула?
— Казах ви вече, че не я познавам!
— Не се сърдете, меластър, не се сърдете! — усмихна се Линда Ло…
— Ние се самозалъгваме, Забел — каза Нерсес Мажан. — Най-печалното е, че лъжем себе си. И когато не искаме да се самозалъгваме повече, започваме да лъжем другите.
Забел извърна с ръце главата на Мажан, наведе се и го погледна в очите.
— Забел… — аптекарят опита да се усмихне. — Когато хората дълго се наслаждават, изживявайки вечната младост, много закъсняват. Закъсняват да надзърнат и да изучат дълбините на собствената си душа, не смогват да опознаят другите, не успяват и… да се влюбят. На тях им се струва, че времето е безкрайно… — Нерсес Мажан погали ръцете на момичето, а после се дръпна. Сетне се огледа с безразличие и се изправи. — Ще тръгвам… Много се заседях.
Той мина между масите и разсеяно поздрави познатите си.
Забел го последва мълчаливо.
До изхода на клуба Мажан прегърна момичето.
— Довиждане, Забел!
— Ще те чакам, Нерсес!
„И тя се събуди от дълбок сън… Видя светъл, безбурен свят. Разпери крилца и се изплаши от скритата в тях сила.“
Нерсес Мажан, с шлифер, преметнат през рамо, се връщаше вкъщи, без да бърза. Искаше му се да поразмисли за нещо много важно, но не успяваше да се съсредоточи.
„Пеперудата погледна отначало към едното слънце, после — към другото… Тя искаше да литне към слънцето, но не знаеше към кое от двете… Просто не можеше да направи избора си, защото родителите й — пеперуди, прадедите й — пеперуди, бяха имали и бяха познавали едно-единствено слънце и не бяха изпитвали нужда да избират. В телцето й се бе вселила някаква непреодолима тревога. Пеперудата, събудила се от дълбокия сън, гледаше към двете слънца, които пламтяха на небосвода, и не се осмеляваше да размаха разперените си крилца. Не се осмеляваше, не се осмеляваше… Защото тази пеперуда се беше озовала в нашия свят случайно, съвсем случайно…“
Измити призори, улиците вече бяха изсъхнали и плочниците бяха загубили приятния си блясък.
Нерсес Мажан застана пред витрината на магазина за музикални инструменти. Мъчеше се да се отърси от преследващите го спомени, да избяга поне за малко от нещастната пеперуда, която, заблудена от изгрева на двете слънца, не съумя веднага да реши към кое от тях да полети и… умря.
На витрината върху надиплено черно кадифе бяха подредени лъщящите под слънчевите лъчи златисти тимпани, дървени лютни, валдхорни, изящни метални духови инструменти. За да свириш на тях, бяха нужни желание и пари.
Продавачът забеляза човека, който внимателно оглеждаше инструментите, енергично замаха с ръце и го покани в магазина.
Нерсес Мажан недоумяващо сви рамене, но влезе.
— Меластър, вие музикант ли сте? — попита закръгленичкият продавач, чиито ръце не знаеха покой.
— Не.
— Така и предполагах, меластър — и ръцете на продавача описаха огромен полукръг пред отрупания с музикални инструменти рафт. — Общо взето, ние избягваме да си имаме работа с музиканти и музикантите ни отвръщат със същото, но по деликатен начин. Никога ли не сте се занимавали с музика?
„За да не се самозалъгваме, ние често лъжем другите.“
— Не — отвърна Нерсес Мажан.
— Чудесно! — възкликна продавачът. За момент ръцете му се успокоиха върху дебеличките му бедра, а
