после отново започнаха да шават лудо. — Веднага се досетих, защото иначе не бихте гледали с такова възхищение витрината. Значи вие не знаете какво е дооо? — Устните на продавача се закръглиха и останаха така за известно време. Явно той искаше да смае клиента си. — Красиво е, нали? А реее… меластър? И това не знаете, нали?
Нерсес Мажан с интерес наблюдавате необикновено изразителните мимики на дебеличкия продавач.
— А ми-миии — запя той и потърка ръце, — фа-сол-ла-си-доо! — Той си пое дъх. — Силасолфамиредо… ох, меластър, вие сте рядък клиент. Мога да ви предложа лютня, изработена от двеста и петдесет годишно дърво, наречено макис, или тимпани?… Може би ще предпочетете кампанелите, чийто ясен звук подлудява меластрите?
— Аз не съм музикант.
— И това е най-важното, защото… — Продавачът неочаквано се озова на върха на металната стълба. — Сега ще ви покажа флейта, чиито звуци завинаги ще се запечатат в паметта ви и всеки път, щом чуете за Виланк, те ще зазвучават тъй печално и нежно, че дните, прекарани на нашата планета, ще ви се сторят стократно по-чудесни, отколкото са били в действителност…
Той слезе с пъшкане от стълбата и протегна към Нерсес Мажан черна флейта с блестящи метални лостчета и гладки копчета.
— Виждате ли, меластър… Каква фина изработка!… И доста евтина в сравнение с другите развлечения във Виланк. Това е най-хубавото, което бих могъл да ви предложа Вие просто нямате представа какво велико нещо е музиката, но въпреки това я обичате… Нека бъдем искрени, меластър, когато слушате как свирят музикантите, вие скришом, дълбоко в себе си, винаги им завиждате. И винаги ви се е струвало, че не сте пълноценен човек… Просто чувствувате, че наред с качествата си имате и един недостатък, който хвърля сянка върху достойнствата ви. Този именно недостатък ви измъчва, кара ви да страдате… Неумението да свирите е пропуск във вашето възпитание… Да, да, да свирите — макар и на тъпан… Дум- дум-дум…
Продавачът млъкна за миг и подозрително изгледа Нерсес Мажан, който мълчаливо се усмихваше. Като изтълкува по своему тази усмихва, продавачът отново се въодушеви.
— Нашият магазин е създаден за хора като вас — непълноценни и нещастни. Ще купите ли флейтата?… Ето така. Много е лесно.
— Притиснете флейтата до устата си, долепете устни до отвора и се опитайте да духнете. Духнете де! Впрочем, меластър, можете и да не духате, защото е все едно. Това е необходимо само в случаите, когато се самозалъгвате и си давате вид, че свирите сам, съвсем леко… разбирате ли… сам! Затова не е толкова важно в каква последователност натискате клавишите. По-важно е да застанете в позата на музикант, да се съсредоточите и да се почувствувате творец… А флейтата ще засвири сама. Ще прозвучи вълшебна мелодия, създадена само за тази флейта.
— Значи тя свири сама?
— Разбира се… Да бъдем откровени докрай, меластър. За да чуете тази мелодия, дори не е необходимо да доближавате флейтата до устните си и да се преструвате, че духате. Нужно е само да натиснете копчето… Но за да изпитате напълно удоволствието, ще бъде добре поне малко да се самозалъжете и да повярвате, че свирите вие.
— И всеки път ли ще звучи същата мелодия? — полюбопитствува Нерсес Мажан.
— Казал ли съм подобно нещо, меластър? — продавачът сложи флейтата в калъфа. — Не съм казал подобно нещо… Мелодията прозвучава само веднъж, като натиснете копчето. После можете да хвърлите флейтата, но мнозина, доколкото ни е известно, я запазват като скъп спомен. Повярвайте, меластър, че удоволствието, което ще изпитате, наистина е неповторимо. Моля, меластър…
Нерсес Мажан машинално взе малкия калъф и остави на тезгяха една стотачка.
— Нашият музикален магазин е на ваше разположение, меластър — рече продавачът, връщайки му рестото. — Може би ще поискате да свирите на лютня, на кампанела или на барабан?… Ха-ха! Тъпанът или барабанът, естествено, са предназначени за най-безнадеждните. Убеден съм, че човекът, който предпочита такава флейта, никога няма да се принизи до тъпана или барабана… Дум-дум-дум!… О, колко е глупаво!… Довиждане, меластър!
На улицата Нерсес Мажан се спря и с недоумение заразглежда кафявия калъф. После небрежно пъхна флейтата в джоба си и свърна наляво.
След десетина крачки се озова на улица „Голямо куче“.
Сега Нерсес Мажан сякаш с чужди очи наблюдаваше всичко наоколо. Като се наслаждаваше на скромните двуетажни и триетажни къщи, на толкова обикновената, но сякаш отново открита улица, той си спомни онова далечно време, когато за първи път стъпи във Виланк. Сам избра този град и реши да открие аптека на най-спокойната и приветлива улица, наречена „Голямо куче“.
За последното десетилетие тук нищо не беше се променило. Почти нищо…
Нерсес Мажан с тъга си спомни отминалите времена, но те не бяха оставили никаква следа у него, защото само промените оставят дълбока диря след себе си. Той не искаше да мисли повече за пеперудата, изплашила се от силата, стаена в крилцата й, затова побърза да стигне час по-скоро у дома си.
В коридора спокойно окачи шлифера си, изправи се и срещна укорителния поглед на Нестор.
— Сърдиш ли ми се? — попита Нерсес и когато Нестор не отговори, Мажан продължи: — Прости ми, старче, позакъснях. Така се случи.
Нестор се отдръпна, за да мине аптекарят.
В трапезарията Нерсес Мажан сякаш не забеляза веднага отрупаната маса и каза умолително:
— Гладен съм, Нестор!
— Ей сега.
Нерсес неволно се усмихна на находчивостта си — само когато се преструваше, че е гладен, успяваше да смекчи стареца, да го разнежи.
— Седни.
Нестор сложи подноса на масата.
— Много ли ми се сърдиш, Нестор?
— Яж.
Мажан неохотно придърпа подноса към себе си.
— Болен ли си? — разтревожи се старецът.
— Може би… Срещнах се с притежателя на сянката — Оскар… Отидохме в механа, макар че настоявах да се поразходим… Но какво да се прави, Нестор, въпреки желанието ми стана така.
— Май нещо не ти се яде? — забеляза Нестор.
— Не знам. Може би. А пък наистина съм гладен. Какво прави гостенката ни? Закуси ли?
— Не успя, горката… Стана преди разсъмване.
Нерсес Мажан се вкамени.
— Защо?
— Отведоха я.
Нерсес Мажан започна да рови с вилицата в чинията си. И сякаш някъде отдалече чу равнодушния глас на Нестор.
— Бяха двама… „Искаме да видим Урсула — каза високият мършав полицай. — Знаем, че е тук.“ „Тъй ли?“ — попитах аз. В същото време момичето слизаше по стълбата да закуси. „Аз съм тук — извика то, — влезте!“ Те ме изблъскаха, защото бях застанал на прага, и нахълтаха в трапезарията. „Вие навярно знаете, че вчера, когато камериерът занесъл обяда на Зенон Джабез, го намерил мъртъв в спалнята?“ „Зная — отвърна момичето, — видях камериера, когато излизах от апартамента на Зенон.“ „Ще имате ли нещо против, ако продължим нашия разговор в управлението на ПОСИЗУ?“ — предложи високият полицай. „Бързате ли?“ — попита Урсула. „Да.“ „Тогава да вървим — каза тя, без да докосне закуската, — да вървим, меластър, но едва ли ще има за какво да разговаряме.“ „Тъй ли мислите, меластра?“ — иронично подхвърли нисичкият. „Убедена съм“ — каза момичето.
— В колко часа стана това? — полюбопитствува Нерсес Мажан.
— При първото разсъмване.
— Урсула помоли ли те да ми предадеш нещо?
