Погледът на девойката в салона… Какъв беше той? Печален? Очаквателен? Уморен?… Да, да, какво се криеше в този поглед?
„Това не ме засяга.“
Угрижена и тъжна… Защо?
„По дяволите!… Това изобщо не ме засяга!“
Тя влезе в аптеката още призори и досега стои там.
„Да… зная… Безгрижен зефир над росна ливада… Впрочем какво общо имам с нейните грижи и скърби!“
… След години, когато го запитат как е започнало всичко, той, Нерсес Мажан, някогашният аптекар, живял на улица „Голямо куче“, ще се затрудни да отговори. Когато станат много настоятелни, той ще се опита да обясни по следния начин: „Лежах на пода и пушех… Не, беше обикновена вечер. Аз и сега обичам да пуша легнал на пода. После влезе Нестор. Познавате ли го?… Досетих се, че вече е нощ, следователно в салона би трябвало да няма посетители. И въпреки това попитах дали долу все още има хора… Знаете ли, преди никога не съм му задавал подобен въпрос.“
Нестор отвърна:
— Почти няма.
— Почти?…
Стъклата на прозореца бяха потъмнели. Луната вече пълзеше по оранжевия диск на слънцето. Черното небе бе осеяно с ярки звезди.
— Значи заключи вратата? — продължи настойчиво да пита Нерсес Мажан.
Нестор се издаде:
— Тя все още е там. Може би тази вечер няма да заключим салона. — И припряно рече: — Снаряжението е готово. Кога ще заминеш?
Последното изречение стана съдбовно. Поне така би го определил след години Нерсес Мажан.
Та нали тогава за първи път в живота си, без никаква сериозна причина, отказа да ходи на лов за кикени? С това май не бе имал намерение само да изтрие фараонската усмивка от лицето на стареца, за да се появи на нейно място разсеяно-глупавото му изражение.
— Няма да замина. Веднага върни снаряжението! Може да потрябва някому — нареди Нерсес Мажан, гасейки цигарата си. — Аз слизам в салона.
Нестор понечи да тръгне след него, но спря на площадката, погледна надолу и промърмори: „Хората винаги са странни.“
Момичето вдигна глава, усмихна се и погледна аптекаря — плахо, безпомощно, умолително.
— Меластра! — рече Нерсес Мажан и замълча.
— Аз ще си тръгвам — отговори момичето, тълкувайки по своему мълчанието на аптекаря.
— Не!… Защо?… — възкликна Нерсес Мажан. — Бих желал да ви предложа моето маулско кафе. Опитвали ли сте го? Мнозина, естествено, не го харесват. Но всичко е въпрос на вкус и навик. Нестор, две чаши маул!
Момичето поклати глава, сякаш отказваше. Затова Нерсес Мажан побърза да добави:
— Аз ви черпя… Меластра, отдавна ли сте в нашия град?
— Да, хареса ми вашият салон — отвърна момичето. — Но аз веднага ще си тръгна.
Нерсес Мажан седна срещу него.
— Нестор ей сега ще ни поднесе кафето.
— Благодаря… — девойката се усмихна.
— Ако възнамерявате да останете още в нашия град — каза Мажан — и ако сте харесали моя салон, ще ми бъде приятно да ви виждам по-често тук.
Големите черни очи на момичето заблестяха.
— Благодаря, меластър. Ако не ми се случи нещо изненадващо, готвя се скоро да си замина.
— А ако изненадващото вече се е случило? Момичето изплашено се озърна. Устните му затрепераха.
— Нима?
— Ами да — усмихна се Нерсес Мажан. — По всяка вероятност тази изненада съм аз.
Нестор застана до масата и постави пред двамата високите чаши с маулско кафе.
— Наистина ли?… — момичето разсеяно огледа опустелия салон и едва когато Нестор си излезе, попита:
— Значи вие ме харесвате?
Аптекарят кимна, за да скрие смущението си, взе тънката стъклена пръчица и бързо започна да разбърква гъстото кафе в чашата си.
Девойката сложи длан върху ръката му:
— Ако искаш, да прекараме заедно тази нощ?
Аптекарят се почувствува унизен.
— Ти сама ли пристигна във Виланк? — попита я той, преструвайки се, че не е чул последните й думи.
— Сега вече съм сама.
„Тя не е дошла сама… Тя не е от ония търсачи на приключения, които пътешестват из Космоса от планета на планета, в плен на призрачни и мимолетни удоволствия.“
— Къде си отседнала?
— Днес — тук — момичето облиза с език стъклената бъркалка и опита кафето. — Вкусно е — рече то.
— А вчера? — запита Нерсес Мажан.
Момичето принудено се изсмя:
— Нима е толкова важно? По-важното е, че сега съм сама. Искам час по-скоро да отпътувам от Виланк. Вероятно ми омръзна…
— Може би…
— Бих желала да прекараме нощта заедно. Ти наистина ли ме харесваш?
Нерсес Мажан не отговори.
— Това е всичко — продължи момичето. — Останалото няма значение.
И млъкна.
Аптекарят отново започна да бърка кафето си, сякаш бе забравил всичко на този свят.
Лекият ветрец люлееше камбанката на пътната врата и звънът й прищипваше като с клещи сърцето на отчаяното момиче, караше го боязливо да потръпва.
— Казвам се Урсула — рече момичето, сякаш за да избяга от натрапчивия звън на камбанката, който пробождаше сърцето му.
А звуците летяха из салона, заливаха го с цветовете на дъгата, плуваха и гаснеха, притиснати от нова вълна звукове, идещи откъм вратата.
— Обаче обичам мъжете да ме наричат Ула — продължи момичето. — Така се обръщат към мен и близките ми. Моля те, затвори вратата!… Или откачи тази камбанка!
Нерсес Мажан бавно се приближи до полуотворената врата, люлееща се на пантите, затвори я плътно и спусна резето.
— Обичаш мъжете, нали? — отбеляза той и отново седна срещу Урсула. — Пий… кафето успокоява.
— Не, не… — извика момичето, прилепило длани към посърналото си, измъчено лице.
Навън бе късна нощ. Градът бе потънал в студен, сънен полумрак. От прозорците на салона се виждаше черният небосвод. Разсипаните по него звезди напомняха хаотично пръснати отломки от безброй слънца. От тях струеше тази студена, мъртва светлина.
— Пий! — настояваше Нерсес Мажан. — Ти си развълнувана. Още щом влезе в аптеката, забелязах, че си разстроена. Пий… веднага ще се успокоиш и ще съжаляваш, че пропиляваш такава чудна вечер в тази неприветлива и пуста аптека.
Момичето започна да отпива на глътчици от маулското кафе, крадливо поглеждайки с удивително големите си черни очи към Мажан. Маулското кафе наистина й помогна. Урсула отмести празната чаша и нежно улови ръката на аптекаря.
