— Обещавам ти няколко часа блаженство — рече тя. — Дори и твоето кафе не може да се сравни с онова, което ще получиш от мен. Защо не казваш нищо? Може би наистина изненадата си ти… Покани ме… Е?… Съмняваш ли се, или се страхуваш? Обещавам ти да прекараш мигове, каквито човек рядко изживява в живота си.
Нерсес Мажан измъкна ръката си изпод студените пръсти на Урсула.
— Но ти май… се готвеше да си тръгваш? — внимателно й напомни той, за да не я обиди.
— Гониш ли ме?
— Не.
— Тогава защо да си ходя? Когато дойде при мен, помислих, че ще ме накараш да си тръгна, защото нощем салонът се затваря. Меластър, покани ме!
Нерсес Мажан стана.
— Да вървим!
— Разбира се — отвърна Урсула. В гостната на втория етаж девойката с удоволствие се отпусна в креслото.
Аптекарят застана до нея.
— На този Нестор май целият свят му е крив, а? — попита Урсула.
— Да.
— Отдавна ли?
— Такъв го помня.
— От злоба, изглежда, не спи и нощем?
— Той изобщо не спи — отвърна Нерсес Мажан.
— Седни, защо стоиш прав?… Той няма ли да ни пречи?
— Не.
Урсула подви крака и се намести по-удобно в креслото.
— Много съм уморена — извини се тя.
Аптекарят седна срещу нея.
— Защо сядаш далеч от мен?… Не си каза името.
— Нерсес, Нерсес Мажан.
— Нерсес… — повтори Урсула и тихичко се изсмя. — Нерсес, колко е спокойно тук и… безопасно.
Тя блажено притвори очи.
Любопитството на Нерсес Мажан се смени с лека колебливост. Той си помисли, че не е в състояние да откъсне поглед от девойката, с която едва се бе запознал, че символичните спирали, спускащи се главозамайващо по бялото й тяло — от раменете до кръста, го вълнуват. Досега никой не бе предизвиквал у него такова възхищение, такъв възторг.
— Ти си хубав — с дрезгав глас рече Урсула.
— Благодаря, меластра!
— И все още си млад.
— Да, меластра. И в това е моето нещастие.
— Защо?
— Хората често ми го натякват.
— Особено жените, нали?
— Понякога.
— Ти виждал ли си мъртвец? — неочаквано запита Урсула и се опита да прикрие с ръка разголената си гръд. — Защо ме гледаш така? Неприятно ми е.
— Случвало ми се е два пъти — произнесе с дрезгав глас Нерсес Мажан.
— Какво?
— Казвам, че на два пъти ми се е случвало да виждам мъртъвци.
— Така ли? — По лицето й се изписа предишният страх. — А защо си спомни за това?
— Мисля, че ти ме попита… Меластра, тук е напълно безопасно — рече аптекарят и неспокойно се размърда в креслото. — Тази вечер можеш да останеш при мен, ще те подслоня. Ако се наложи, можеш да останеш и утре, и вдругиден. Колкото пожелаеш.
— Ами Нестор?
— Той е най-добрият ми приятел. И нещо повече — паметта на моя род.
— Паметта на рода! — повтори Урсула. — Това е небесносиня, недостижима мечта. — Млъкна и после някак виновно добави: — Защото аз нямам род.
— Случва се… Сега мнозина нямат род… Нестор е приготвил отсрещната стая за тебе…
— А ти?
— Свикнал съм с моята.
— Винаги съм мечтала да бъда сама, в уединение. Нерсес… ти наистина си удивителен човек!… А знаеш ли защо си такъв?… Защото в тебе живее паметта на рода ти, на прадедите. Аз не греша.
— Мислиш ли?… — Нерсес Мажан чувствуваше как слепоочията му пулсират. — Ставай, вече е късно!
— Дори не зная кои са родителите ми. — Урсула бе забравила неотдавнашния поглед на Нерсес, който я смути, и отново се намести удобно, облегната на дясната си ръка. — Родила съм се на планетата Варвукс. Разбираш ли? — възкликна отчаяно момичето.
Нерсес Мажан й кимна.
Той никога не беше чувал за Варвукс. Вероятно това беше някаква далечна, голяма планета.
— Аз съм просто дъщеря на Варвукс — отчаяно повтори тя.
— Късно е вече — безпомощно рече Нерсес Мажан. — Трябва да почиваш!
— Откъде знаеш? — попита момичето. — Аз често гълтам таблетки за успокоение.
— Не се съмнявам.
Девойката неуверено погледна младия човек, застанал срещу нея. После се усмихна, изправи се неохотно, оправи полата си и като се вдигна на пръсти, сложи ръце на тила си. Поиска да се прозее, но вместо това издаде странни звуци и разтърси глава, без да се съобразява, че разваля рамзеската си прическа.
— Сутрин ставам късно — каза тя.
— Никой няма да ти пречи.
Нерсес Мажан отвори вратата на стаята й.
На прага Урсула отново се спря.
— Унасяш се в работата си… Когато влязох в салона на аптеката, ти ме погледна, но сетне веднага ме забрави. Винаги ли си такъв?
— Какъв?
— Забраванко.
— Не зная. Може би… Лека нощ.
— Това е много важно — каза момичето.
— Кое?
— Нощта да бъде лека.
— Може би.
— Освен това си и търпелив. Вероятно вече ти досаждам, но ти нито веднъж не го показа.
— Защо да го показвам, когато не е имало повод?
— Повод ли?… Имаше — рече момичето, притискайки се към Мажан. — Нали аз непрекъснато дърдоря глупости? А да се каже „лека нощ“ е много важно, защото… вероятно следобед ПОСИЗУ1 ще ме потърси. Ако ме открият тук, според полицейския ред ще бъдеш обвинен, че си укрил убиец. Не се вълнувай, мили… За това ти нищо не знаеш. Така ли е? Можех и нищо да не ти казвам. Как мислиш, могат ли да ме открият тук?
— Могат — въздъхна дълбоко Мажан.
— И аз мисля така… Но ако не ме открият…
— Ще останеш тук колкото пожелаеш — рече Нерсес Мажан и я побутна към нейната стая. — Лека нощ!
