— Значи хората по своя воля са отстъпили мястото си на двойниците? — прекъсна го Нерсес.
— Точно така… И сега на цялата планета само тук-там можеш да намериш истински мъж.
— А жените?
— Те както винаги се оказаха по-трезви. Именно те създадоха тази община в Клисурата.
— Отдавна ли е започнало това отшелничество? Или може би бягство?
— Добре го казахте — бягство. В общината на Клисурата вече се ражда трето поколение.
— Тъжна история — отбеляза Нерсес Мажан.
— Тъжна ли? — спътникът му въздъхна. — Този катаклизъм никога не би настъпил, ако навремето не поощрявали създаването на двойници за лично удоволствие.
— Вероятно са били необходими?
— Ни най-малко. Вие не знаете и как са се развили нещата по-нататък. В началото двойниците заменяли само хората, които очаквали да получат от живота колкото се може повече радости и удоволствия, без да дават на обществото каквото и да било. Това дори било приятно за ония, които стоели на върха на обществената пирамида или близо до него и смятали, че останалите, които са в основата на пирамидата, са създадени не да я поддържат здраво, а само за главоболие. А с двойниците нямало такива неприятности. Години, десетилетия наред те играели ролята на машини, изпълнявайки всичко онова, което било програмирано при създаването им. И затова двойниците никога не противоречали на хората. Те винаги били доволни и до дълбока старост старателно изпълнявали задълженията си. На пръв поглед като че ли всичко било наред — доволни били и двете страни…
— Да, но всичко това води до застой — прекъсна го Мажан. — А после?
— После ли?… Работата не е само в застоя. И хората, които стоели на върха на обществената пирамида, започнали да се сдобиват с двойници. И тогава двойниците завладяха всичко. Те вече не позволяват на истинските хора, които навремето са напуснали планетата, да се завърнат. Така е, меластър… Това не е само една тъжна история, е трагедия. Всъщност истинската причина за това е безразличието.
Когато двамата се озоваха на малка поляна, мъжът каза:
— Ето, вече пристигнахме… Цялата Клисура е заселена, но всяка вечер се събираме ей там под ония скали и свободните жени си избират мъже… Погледнете насам, меластър!… Какво ви е?
Нерсес Мажан се закова на място запленен, в самозабрава. Не можеше да откъсне поглед от жената, легнала във високата трева. Изтегната неподвижно, тя бе сложила ръце под главата си и замислено, притворила очи, наблюдаваше синия небосвод, озарен от златистите лъчи. Стройното й бронзово тяло, налято с нежност, сякаш бе въплъщение на любовта и щедрото плодородие, на всичко в този тайнствен, необичаен остров на първичната природа, наречена Клисура.
По цялото й тяло проблясваха ситни капчици пот като прашинки.
Жената почувствува, че я гледат, и се обърна.
— Меластър — прошепна мъжът, побутвайки леко Нерсес Мажан по ръката.
— Да — отвърна аптекарят.
… Свечеряваше се.
На площадката, обградена от вековни дървета, с надвиснали над тях стръмни скали, гореше огън. Неговите огромни, червени пламъци сякаш се опитваха да подпалят небесната синева.
Нерсес Мажан седна недалеч от огъня и замислено се вгледа в игривите пламъци, от чиито отблясъци тъмните скали изглеждаха още по-мрачни и непристъпни. Насядалите край огъня жени и мъже бяха унесени в разговор и сякаш не забелязваха нищо около себе си. Говореха полугласно. От време на време някой ставаше и донасяше наръч съчки, за да поддържа огъня.
Нерсес Мажан седеше и мислеше, и колкото повече наблюдаваше тези хора, тъй упорито и твърдо спазващи своята община, толкова повече те започваха да му харесват. В живота си те се стремяха към висока цел. Предстоеше им да възродят човешкия род на планетата Лета.
Някой седна съвсем близо до аптекаря. Беше жена. Ослепен от ярките пламъци, Нерсес успя да разгледа само големите й черни очи, в които се отразяваше спускащата се нощ.
— Уморихте ли се, меластър? — със съчувствие го запита жената.
Като не намери какво да й отговори, той сви рамене.
— Или може би всичко това е необичайно за вас? Нищо… Ще свикнете… В първите дни всички новаци малко се смущават — жената се усмихна — и гледат захласнато само огъня.
— Всички ли? — попита Нерсес.
— Вие имате много време… Ще свикнете. И Клисурата ще ви се стори родина, както родното ви място.
„Родина?… Като Джузарока?…“
Нерсес Мажан поклати глава в знак на отрицание. Никога нищо не може да стане за него роден дом като Капутан, разпрострян сред вълнистите хълмове и безкрайните равнини, сините гори и широките реки. Този чудесен Капутан с небосвод, на който винаги грее ярко, весело слънце.
— Защо тъгувате, меластър? — попита жената и нежно погали с дългите си тънки пръсти Нерсес Мажан по лицето. — В целия свят няма да намерите такова приказно кътче, където хората с цялото си същество да са отдадени на природата.
— Така ли?… А нима отдаването на природата е най-важното нещо за човека?
— Разбира се — уверено рече жената и се отдръпна. — Ако не се отдаваме на природата, каква ще е съдбата на човешкия род? Хората ще изчезнат от лицето на света, оставяйки всичко на двойниците, които са загрижени само за себе си.
Нерсес Мажан със смътна тъга погледна младата жена, която бе убедена, че вече навсякъде се е установило господството на двойниците. И той не поиска да разруши нейната увереност. Та нали именно това бе твърдата вяра на жителите на Клисурата, благодарение на която те искаха да започнат всичко от самото начало, като прачовека…
— Ева — изрече Нерсес Мажан, — двойниците не ви ли пречат?
— Откъде знаете името ми?
— Тук всички сте Еви — усмихна се аптекарят.
— Харесвате ли ме, меластър?
Нерсес Мажан внимателно я изгледа.
— Може би… Да… Но сега вече това е без значение. Тези дни заминавам завинаги от Лета.
— Меластър — жената отново се разсмя. — Меластър, това е невъзможно!
— Тъй ли?… Та нали все пак някои заминават?
— Само при условие, че оставят тук своя двойник.
— Един или двама двойници в повече или по-малко не е от значение за Лета. Рано или късно всички двойници ще излязат от строя. И ако вие им попречите да си сътрудничат с Варвукс, вероятно ще имате възможност да заселите Лета със здраво и пълноценно потомство.
— Меластър, ако свикнете с нашата Клисура, никога вече няма да пожелаете да си заминете. Ние живеем сред природата без всичко онова, което кара хората да отстъпят мястото си на двойниците. Когато е студено, греем се край огъня. Когато свърши храната, отиваме на лов. Не се боим от времето, защото не бързаме за никъде.
— Да — съгласи се аптекарят. — Вие наистина сте започнали всичко отначало. Върнали сте се в пещерите, за да можете отново да станете господари на планетата. Но, честно казано, все още не е имало случай хора, върнали се назад към пещерите, да станат владетели на планетата. Обикновено се случва обратното. Планетата се покорява от тези, които напускат пещерите и отправят поглед към звездите.
Огънят догаряше и гъстият лепкав мрак се спусна над тлеещите въгленчета, изпод които още просветваха пламъчета. Хората се разотидоха тихо и незабелязано. Само няколко души останаха край огъня. От време на време далечен детски плач раздираше нощната тишина.
Нерсес Мажан бавно се изправи. Той погледна голите мъже и жени, насядали край огъня, и изведнъж с ужас си помисли, че потомците на тези хора могат и да се окосмят, могат да загубят тайната на получаването на огъня, да надянат животински кожи, да се въоръжат с тояги и тогава тепърва ще трябва да се научат да говорят… И след хилядолетия хората ще спорят дали на тяхната планета е съществувала цивилизация.
