— Тук, в Капелата. В този ден не исках да играя. Но той настояваше и накрая ме убеди. Фактически тогава се запознахме.
— Защо не искахте да играете?
— Предната вечер заложих голяма сума и загубих.
— Но въпреки всичко Зенон Джабез успя да ви склони, нали?
— Да. Щом научи причината за моя отказ, предложи победителят да върне парите, като завършим играта.
— И вие се съгласихте?
— Да. Този ден той искаше да играе просто заради играта. А аз нямах какво да губя.
— Предполагам, че сте загубили.
— Не, спечелих. И на следващия ден, съгласно уговорката, му изпратих цялата сума по камериера. Беше интересно. Виждате ли, меластра, само мисълта, че Зенон може да се безпокои, да преживява, да се вълнува дали ще изпълня уговорката, удвояваше удоволствието ми от играта. Но аз му върнах парите, без да съжалявам. По-важни бяха преживяванията — моите и неговите.
— Значи вие не нарушихте уговорката? Вероятно Зенон Джабез е оценил вашето благородство и честност и е предпочел да ви стане постоянен партньор?
— Оцени?… Не зная. Но на следващата вечер той отново ми предложи да играем при същите условия. Каза го дори шеговито и аз се съгласих. И сякаш нарочно спечелих играта. А на другата сутрин отново му върнах спечелената сума.
— Той очакваше ли я?
— Не я очакваше, защото щом свършихме играта вечерта, той дойде при мен, каза ми, че е предложил това условие на шега, и поиска да ми върне печалбата… Естествено, не приех парите. Опитах се да му обясня, че в крайна сметка в играта никой не печели, че всички губят, както става обикновено в живота. Обясних му, че ми е омръзнало от еднообразни измамни победи и загуби. Казах, че изпитвам по-голямо удоволствие, когато връщам парите. Той разбра всичко. Мълчаливо ми кимна. „Значи ще играем и тази вечер?“ — рече после. И наистина съвсем скоро станахме постоянни партньори.
— Колко пъти идвате тук годишно?
— Само когато съм в отпуск.
— Виждали са ви винаги заедно. Уговаряли ли сте се предварително кога да се срещнете следващия път? Доколкото зная, вие сте жители на различни планети?
— Да, на различни. Той е от Лета. Понякога се уговаряхме, друг път се срещахме случайно. Разбирате ли, просто беше съвпадение. Той винаги ме е посрещал във Виланк. Спомням си, че само веднъж пристигна няколко дни след мен…
— Нерсес? — прекъсна спомените му радостен женски глас.
Аптекарят присви очи, огледа красивата съдържателка на клуба и приятелски й каза:
— Добър ден, Забел… Станала си по-хубава! Съдържателката на клуба погали нежно сивеещите коси на Нерсес Мажан.
— И не старееш…
Забел рязко дръпна ръката си, облегна се на перваза на прозореца и с умиление погледна аптекаря.
— Много ли ти се иска да остарея?
— Не… Разбира се, че не… — отвърна Нерсес.
— И въпреки всичко косите ти са започнали да побеляват… Затова ги обичам.
— Но не и мен, нали?
— Имаме още много време.
— Да, имаме — съгласи се Мажан.
— Ще закусиш ли?
— С удоволствие, Забел.
— Мислех, че завинаги си ни забравил.
— Тебе — никога, Забел. Не бива да си мислиш така. Нали имаме още много време?
— Ти си развълнуван.
— Тъй ли?
— Развълнуван си или се тревожиш за нещо — отвърна Забел. — Какво ще хапнеш, Нерсес?
— Не искам да променям нашия обичай, Забел. Забравила ли си?
— Не съм. Днес ще те нагостя с дивеч.
— Благодаря ти, мила. Ти винаги умееш да отгатваш желанията ми.
— Но ти наистина си разтревожен — каза Забел и загрижено се вгледа в подпухналите му очи. После плесна с ръце и добави: — Знам!… Ти си влюбен!…
— Къде е Урсула?
— Не знам — отвърна Оскар и погледна изпод вежди Нерсес Мажан.
— И вие ли не знаете, меластър Мажан? — попита Линда Ло.
Въпросът завари аптекаря неподготвен, но той успя да се овладее.
— За кого става дума, меластра? — на свой ред попита Нерсес.
И си помисли, че скромният аптекар от улица „Голямо куче“ може и да не знае коя е тази Урсула и къде се намира, че ПОСИЗУ ще мине и без услугите на непрофесионалиста.
Нима Оскар не знае къде е момичето със знака на планетата Досп? Впрочем защо трябва да знае?
— Отгатнах ли? — повтори Забел. — Влюбен си, нали?
— Да — съгласи се Нерсес. — Позна.
— В кого?
— Можеш ли да отгатнеш и това?!
Съдържателката на клуба трескаво започна да разтрива пръстите си и изкосо погледна Нерсес.
— Не искам — отвърна Забел.
— В Линда Ло!
Забел се засмя.
— Да, да, в Линда Ло — Мажан прекара длан по лицето си, сякаш искаше да изтрие от него напрежението.
— Нерсес, стига — през смях помоли Забел. — В Линда се влюбват само престъпниците. — Забел изтри сълзите си. — И казват, че в това е секретът на успеха й. Вместо да й се обясняват в любов, престъпниците започват да й доверяват своите тайни и накрая сами попадат в клопката. Ох, Нерсес, Нерсес, ще ме накараш да припадна от смях!
— И аз съм престъпник, Забел.
— Ти?
— Скоро ще почувствуваш, че и ти си престъпник.
— Нерсес, не напразно ми се струваше, че се е случило нещо.
— Ние сме престъпници… Всички… всички, които са дръзнали да вкусят сладостите на младостта и да останат млади. Но мигар сме станали по-щастливи, мигар изживяваме истински младостта си? Мигар в това е смисълът на младостта?
— Ей сега ще ти приготвя закуската — рече Забел — и тъжните ти мисли ще се разсеят.
Нерсес Мажан усети как тя нежно като зефир погали косите му и излезе от стаята.
„Той. Той го е убил.“
Издадената брадичка на Нерсес Мажан сякаш още повече щръкна. Той сви устни и се намръщи. Досети се, че Оскар беше звънил в аптеката не за да поръчва таблетки. Купувачи на спомени той би могъл да намери с помощта на когото и да е от сервитьорите в клуба, и то срещу два-три процента комисионна.
На масата се появиха топли и студени блюда от дивеч, шишчета и кутия цигари „Сърце на скорпион“. Забел, за да угоди на Нерсес, винаги се запасяваше с тези цигари — най-екзотичната стока на Виланк.
Аптекарят започна спокойно да се храни, като от време на време поглеждаше към вазата с оранжеви
