Карен Симонян
Ние няма да се разберем
1
Мъчителното безпокойство се реди в миговете, когато, събуждайки се от дълбокия сън, човек се оказа едновременно в две недействителни състояния.
Спиш. Все още спиш. Започва събуждането. Разделяш се със сънищата си — спокойно, бавно… И със същото спокойствие, без да бързаш, се потопяваш в подобен, лелеян в мечтите свят. Не разбираш кой от двата свята е истински. Струва ти се, че си златна зора между небесната и морската синева, и не знаеш коя е стихията, която те люлее, гали и подкрепя в мига на събуждането.
Ала никой не подкрепи Морик Армен. И денят започна с необяснимо тягостно настроение, което се опитваше да го смаже. И то така, че да не остане и следа от Морик — все едно че не е живял, не е дишал и не е слушал с възхищение легендите за света.
Морик Армен побърза да излезе от къщи.
На прага се спря, после свърна надясно, където живееше Нерсес Мажан. И в същия миг, забелязвайки, че Шавасп излиза на терасата, му хрумна нещо друго. Морик бързо прекоси ливадата и още от стълбите извика без всякакво предисловие:
— Помниш ли какъв беше този свят, когато за пръв път излязохме от космическия кораб?
Шавасп, както обикновено, закусваше на терасата. Щом чу гласа на Морик, той бързо изтри устните си със салфетка и се усмихна.
— Добро утро!
— Помниш ли какво видяхме, какво чухме и какво почувствувахме?
— Не си спомням добре — рече Шавасп. — Но ми се струва, че видяхме гъсти гори.
— Точно така.
— Пред нас бяха кристално чисти езера. И пътища, прокарани от господарите на този свят.
— Прав си. А после?…
— После чухме ромон на ручеи, чуруликане в небесната синева.
— Това бяха птици, нали?
— Разбира се.
— Но самите птици ги нямаше.
— Тях и сега ги няма — каза Шавасп, — така както ги няма господарите на този свят, които са прокарали пътищата.
— Няма ги, но вероятно ще се появят. Възможно е и да са се появили, а ние да не ги забелязваме. Защото сами си внушаваме, че ги няма.
— Искаш ли да знаеш окончателното ми мнение? — кой знае защо разгневено рече Шавасп. — От колко дни нашите машини ровят, къртят, пробиват, с една дума, измъчват този свят, а не оставят следи. Всеки ден тъпчем ливадата, но следи не остават. Виж… — той скочи от терасата и сякаш потъна в земята. После се отдръпна и като показа с ръка мястото, дето бе скочил, извика: — Виж… как моментално се заличава! Знаеш ли какво заключение направих? — Шавасп млъкна за миг и продължи шепнешком. — Този свят не съществува. А ние живеем сред илюзии. Искаш ли да те убедя? Моля — Шавасп натисна с пръст стената, — тази стена е илюзорна и недействителна. — Той натисна още по-силно с показалеца си, но грубата и здрава стена не отстъпи.
— Не се безпокой, Шавасп — утеши го Морик Армен. — Кой от нас не е грешил? Този свят съществува. А затова, че нашите следи не остават, сме виновни единствено ние. Това е рай за всички престъпници — Морик се изсмя. — Да внимаваме, че току-виж, самите ние сме станали престъпници… Аз да вървя. Днес съм решил да взема осем различни проби от земята.
— Да не ти се е случило нещо? — каза Шавасп.
— Не зная… Притеснено ми е… Не мога да си намеря място… Сякаш съм отишъл на гарата да посрещам някого, но кого — не зная. Може би господарите на този свят? Отишъл съм да ги посрещна, а времето се бави, не тече, и то се бави умишлено, за да ме измъчва… Шавапс, знай, че ще се случи нещо. Не чувстваш ли?
— Наближава часът на заминаването ни и ти си станал нетърпелив. Често се случва — опита се да го успокои Шавасп. — И аз не мога да търпя, но успявам да се владея. Това е моята двадесет и втора планета — Шавасп не успя да скрие самодоволната си усмивка. Усмивка на горд човек. — А коя поред планета е за тебе?…
— Четвъртата — каза Морик Армен и бавно заслиза по стълбата.
— Дръж се! — извика след него Шавасп, закопчавайки халата си. — Скоро ще бъдем толкова далеч от тази планета, че дори няма да си спомняме, че сме били тук. Прекараните дни ще ни се струват сън, повярвай ми…
— Ако повярвам, значи ти сънуваш двадесет и втория си сън?
— Ами да… И всички сънища са толкова различни. Имай предвид, меластър, че всяка планета, на която стъпваш за пръв път като изследовател, никога не прилича на предишната. И всеки астронавт всеки път, когато прави първата си крачка, може да бъде уверен само в едно — натрупаният житейски опит не струва и пукната пара. Забравиш ли тази истина — загубен си. Помни това и се дръж!
— Благодаря ти за съвета!… — малко иронично, а най-вече от благоприличие рече Морик Армен и си тръгна с наведена глава.
2
Напрегнатата работа през деня може би поуспокои Морик, но когато опитните образци вече бяха готови и слънцето клонеше към залез, стана ясно, че нищо не се е променило. Мъчителното чувство на очакване се изостри у него. Стори му се, че ще се задуши. Новата среща с Шавасп го беше разочаровала. Човек, който смята откриването и изучаването на чужди и непознати светове за някаква мечта, а самите планети — за илюзия, никога не би могъл да разсее съмненията, дето още от сутринта бяха обзели Морик Армен. А да се среща с Арнак или с Нерсес Мажан и отново надълго и нашироко да им обяснява всичко, ще означава пак да слуша мъдри съвети за това, че натрупаният житейски опит не струва пукната пара, че когато си в други светове, е необходимо да имаш подобаващо поведение и да останеш твърд в решенията си.
Затова реши да си остане вкъщи и да слуша музика.
Той легна на твърдия диван, опря глава на сламената възглавничка и с притворели очи се унесе в мелодията на една стара песен — „Пролет е, а сняг е паднал“1.
Ето единственото спасение на Морик Армен. Но това не беше спасение в истинския смисъл на думата. Песента му беше опора, тя разпръсваше неговите съмнения, безпокойства, притеснения. С една дума, песента облекчаваше душевните му терзания.
Песента го утешаваше.
И неочаквано Морик Армен си помисли, че преди векове, а може би и преди хилядолетия един от безименните негови предци е сътворил тази песен и самият той е бил в същото душевно състояние, в което сега се намира и Морик. Да, той съчинил тази песен, след като станал свидетел на едно ужасяващо бедствие. И тъкмо поради това Морик Армен и песента, която идваше от далечните хилядолетия, намираха общ език, ставаха опора един за друг и чувстваха духовно родство.
Чудесно бе това чувство на дружба, на близост. И Морик Армен усети, че постепенно се окуражава.
„Пролет е, а сняг е паднал.“
Морик се разсея и отвори очи. Някакъв глас от коридора го изведе от дълбокото душевно равновесие. Мислите му се стопиха. Той стана и се заслуша. Непознатият безименен, но едновременно с това близък като старата песен глас продължаваше да звучи в коридора. Армен обу чехлите си, приготви се да отвори вратата и да покани… Но кого?
Той се надсмя на доверчивостта си и реши, че нервите му вече не издържат и окончателно му изневеряват.
Гласът млъкна, но в главата на Морик Армен нахлуха спомените.
Изтегнат на дивана, той си спомни вечерните събирания в гостната на бащиния му дом. Спомни си своя баща, който обичаше да седи на дивана. Спомни си своите сестри, които бяха по-малки от него и винаги
