Симеон Симов
Те
Пътечката се виеше сред спящите храсталаци и завършваше пред схлупена къщурка на върха на хълма. Сега по нея бавно пълзеше сянка, близо до която от време на време проблясваше движеща се нагоре- надолу червеникава светлинка. Внезапно тя полетя встрани, описвайки дъга в мрака, преди да изчезне в една недоволно изръмжала туфа храсти. Нощта бе малко хладна и може би затова силуетът леко потрепна или се стресна от далечния, но силен като падащ гръм рев, дочул се от непрогледната тъмнина на гората. Когато наближи малкия дом с мъждукащо от прозорчето му сияние, сянката спря, ослепена от озарилите я светлини, идващи от хралупите на едно от огромните високи дървета. Косматите паякообразни силуети на ревачите пропълзяха надолу по ствола, преди нощната тишина да бъде раздрана от пронизителните им крясъци. Огромните светещи очи неотлъчно следяха отчаяните заплашителни движения на фигурата, която отново забърза напред. Шумът секна в мига, когато вратата на къщичката се отвори и на прага й застана сянка, която изрева:
— Кой е там, мамка му…?!
— Аз съм, Пилот! — извика в отговор стоящият на пътеката.
— К’во искаш, да те ’земат мътните?
— Няма ли да ме пуснеш вътре?
Двете фигури изчезнаха в къщурката, захлопвайки вратата, точно когато една огромна лепкава топка полетя от тъмнината и се размаза с плясък върху нея.
Пилотът седна на грубо скованото си столче и отпи голяма глътка от почти безформения глинен съд, сложен на масата. Той вторачи мътен поглед в настанилия се срещу него неканен гост и попита през зъби:
— Е, за к’во си дошъл? Да не би да искаш да видиш старото си другарче?
Пилотът изля в гърлото си последните останали в съда капки.
— Нося ти т’ва — каза в отговор седящият срещу него и разклати пред носа му глинена стомничка. Очите на Пилота просветнаха с болен интерес. Той протегна треперещи ръце към нея.
— Дръж! — подхвърляйки я му извика среднощният гост. Изненадващо ловко Пилотът улови стомната и трескаво я надигна. След като побълбука известно време, той я остави на масичката, събаряйки другата на пода.
— Та к’во казваше, Сянка? — със светнал поглед се поинтересува той.
— Поисках ти цигара — невъзмутимо отговори Сянката.
— А… ’Зeми си сам, к’во чакаш — подхвърли му малка кутийка Пилотът. Сянката драсна огнивото си и след малко стаичката се изпълни с тежък сладникав дим.
— Ммм… Не са никак лоши, бе — доволно отбеляза той. — Веднага хващат.
— Как няма да са, като не ги правя от боклуци като вас — отговори привелият се над стомничката Пилот.
Сянката пушеше мълчаливо, оглеждайки критично домакина си.
— Колко ги докарваш на ден? — лениво попита той.
В отговор Пилотът вдигна по два пръста на ръцете си и се оригна шумно.
— Чудя се как можеш да лочиш тая помия — гнусливо сгърчи нос Сянката.
— Абе що не си… — Пилотът се надигна и излезе навън. След малко, видимо облекчен, той с почти неподправен интерес попита:
— К’во ста’а долу?
— Чакаме Дългия да се върне утре.
— Ще се върне… знаеш кога — ухили се в отговор Пилотът.
— Ще видим — спокойно каза Сянката.
— Да, бе, да. Ще видим — изимитира го Пилотът.
— Освен това, вдругиден се навършват две години… Издействах ти да дойдеш.
— О! — с престорен тон извика Пилотът. — Поласкан съм. Наистина — и след малко добави — К’во да домъкна?
— Каквото ти падне.
— Тревица? Прахчета?
— Казах ти: К’вото искаш.
— А вие какво ще ми дадете?
— Пиячка, кльопачка, някой друг парцал… И не забравяй да се държиш прилично.
— Нямаш проблеми…
— Казах ти: Внимавай!
— Знам — проточи Пилотът. — Ще си патиш.
Сянката се надигна и отваряйки вратата, каза:
— ’Айде, Лека!
Пилотът само се изсмя злобно в отговор и когато отдалечаващите се стъпки затихнаха, той духна свещта с думите:
— Едва ли.
Дългият не дойде на следващия ден. Когато се спусна нощта, почти всички се бяха отказали да го чакат. На другия ден името му бе вписано в листа с мъртвите. Селото се готвеше трескаво за събирането в къщата на Шефа, която беше малко по-просторна от останалите схлупени съборетини, притиснати до нея. В последно време всички обитатели на селото живееха в самостоятелни къщи, тъй като оцелелите от поредната вълна на Усмихнатата Чума се оказаха по-малко от всеки друг път. И този път Докторът твърдеше, че е разбрал причината за появата й но дори не успя да направи опит да се пребори с нея, преди тя да го повали на смъртен одър. Сега в селото бяха останали само шепа хора, между които единствените две жени бяха жените на Шефа. Той се радваше на голяма популярност, не защото бе роден лидер, а просто защото всички решиха, че късметът е с него. Той експлоатираше това суеверие безмилостно, живеейки на гърба на останалите и невероятно за самия него, все още не се беше провалил. Доскоро никой не смееше да се противопостави на волята му. Но лудият Пилот го направи. Докато Шефът беше някъде навън, той се промъкна в къщата му, упои жените му и без да се разбере дали се е възползвал от тях, задигна цялото му хранително съкровище. Всъщност доказателства за всичко това така и не се намериха. Може би просто жените бяха измислили тази история, но така или иначе Пилотът бе прогонен. По тази причина той боледуваше най-малко от всички и ако не се беше привързал така силно към гъбения сок на Гнусника, сигурно щеше да изглежда много по-запазен дори от самия Шеф. Шефът знаеше много добре, че може да има нужда от Пилота. Не само че беше учена глава, но той винаги реагираше адекватно при тежки ситуации. Ето защо, той не го отрови навремето, а го остави да си живее в кротко пиянство на хълма.
Слънцето потъна зад гигантските дървета и хората вече се бяха събрали около огнището. Всеки бе донесъл най-доброто ядене и пиене, с което разполага и сега започваше Голямото освинване. На вратата се почука и всички застинаха по местата си. Шефът колебливо попита кой е там. В следващия миг те ахнаха, когато на прага се появи мършавият силует на Дългия. Няколко гърла изреваха от радост и в следващия миг в стаята настана радостна глъчка. Дългият уморено приседна до огъня, обсипван с възгласи „разказвай“. Всички бяха изпаднали в такава еуфория, че дори не забелязаха влизането на Пилота, който потъна в един тъмен ъгъл.
— Изненадах ли ви, а?! — започна Дългият. — Тъкмо за празника.
— Друг път обаче недей да ни плашиш така — извика Калтакът.
— Вижте к’во ви нося! — тържествено обяви Дългият и извади от торбата си неголям камък, чиято повърхност отразяваше ослепително огнените езици.
— К’ва е па тая тъпотия? — разочаровано попита Калтакът.
— Много ти разбира тъпата глава — отговори му Дългият. — Това май е скъпоценен камък.
— Глупости на търкалета — намеси се Шефът. — По ми прилича на разтопен метал.
— Амй — oпита се да защити находката си Дългият. — На пипане е досущ като гладък гранит или нещо
