такова.
— Кажи ми колко скъпоценни камъка си виждал, дебела главо — заяде го отново Шефът.
— Във всеки случай повече от тебе! — ядосано извика Дългият и изсипа в шепата си останалото съдържание на торбата. Всички наскачаха възбудено и се вторачиха в разноцветните камъчета като хипнотизирани.
— Откъде е всичко това, бе? — едва промълви Шефът и понечи да вземе едно от тях. Дългият рязко дръпна ръката си.
— А-а-а — проточи той. — Не така! Първо ми кажи какво ще ми дадеш за тях.
— Ритник по задника? — обади се някой. Всички се обърнаха по посока на гласа и видяха излезлия на светло Пилот.
— Здрасти, кретен! — зарадван извика Дългият — К’во ста’а?
— Дойдох да видя играчката, ’дето ми носиш — Пилотът погледна към огледалния камък.
— Имаш ли с к’во да го платиш?
— Къде го намери?
— Не казвам. На около седмица оттука.
— Браво, бе! Ти да не си станал приятелче с гадинищата?
— Всъщност — важно заяви Дългият — те изобщо не са толкова кръвожадни.
— Сигурно, сигурно… — захили се Пилотът. — Дай да го погледна.
Дългият посегна към камъка и всички застинаха в ужас.
— К’во ста’а тука, бе идиот?! — развика се Шефът. — К’ва гадост си домъкнал? Да ни избиеш ли искаш?
— Е спокойно де, спокойно — отговори Дългият, хващайки станалия абаносовочерен камък. — И друг път ми го е правил тоя номер. Особено като го сложа на топло.
— Да не ми кажеш сега, че е жив? — стреснато избъбри Шефът.
— Не бе, глупости. Просто така си прави.
— Да го махаш оттука.
— Стeгни се, бе — вече развеселен му каза Дългият.
— Внимавай как ми говориш!
— Виж к’во — обърна се към Пилота Дългият. — Ще ти го дам за десет от твоите цигари. Много са добри. Ако знаеш к’ъв номер ми свиха… Значи, намерих долината, пълна с ей такива камъни привечер. Викам си, време е за сън. Кракът ме болеше ужасно, тоя изкълчения, нали знаеш, ’дето Докторчето не щя да ми го оправи, преди да гушне чемшира, а пък не усещах и воня на гадинища и си викам, дай да запаля една цигара. Обаче така ме хвана, че не знаех к’во правя. Уж си бях легнал на пуста полянка, а пък на сутринта се събуждам и гледам: наоколо само камъни. Бре, да му се не види, изкарах си акъла. Сигурно така съм се разхождал, че кой знае къде можех да се утрепя. Та дай ми десет от тия и влaчи.
Постепенно страстите утихнаха и всички започнаха да ядат. Седящите в кръга си предаваха съда с алкохолната супа наново, наново и наново. Не след дълго всички бяха пияни и ето че падна и първата жертва. Калтакът се намръщи и повърна на пода.
— Сега ти ше си го чистиш — каза му Шефът.
— Не беше нарочно, бе, Шефе. Просто се задавих с няк’ва гадост. Проклета помия… — гласът му изведнъж се извиси над останалите. — Няма ли да свърши този ад?!
— Не, гълъбче, няма! — отговори му загледаният в новата си придобивка Пилот.
— И що така, Многознайко? — обърна се към него почервенелият Калтак.
— Е, леко де… — опита се да се намеси Сянката, но положението вече беше извън контрол.
— Защото сте безмозъчни задници, затова!
— Виж какво… — заплашително се обади Шефът, но Пилотът невъзмутимо продължи:
— Писна ми всеки път, когато получа благоволението да тъпея с вас, да слушам едни и същи сополиви дрънканици. „Кога ще се свърши“, та „кога ще се свърши“. Никога. И добре ще е най-после да проумеете, че никога няма да ни спасят, тиквеници такива.
— Затваряй си мръсната уста, Пилоте! — извика някой, но Шефът пренебрежително каза:
— Нека си мели.
— Не ви ли е ясно — подхвана отново Пилотът, — че няма никакъв смисъл да чакате някакъв шибан спасителен кораб? Набийте си в главите, че такъв просто няма.
— Е, няма ли да ни светнеш, Умнико? — озъби се насреща Калтакът.
— Не сте ли си напрягали поне веднъж тъпите мозъците досега? Тук сме вече две скапани години, а вие се правите, че не разбирате какво е станало. Ами огледайте се най-после, да ви…! Не проумяхте ли защо толкова години някои яростно се бореха за забраната на хиперпространствените полети? Жалко, че така и не успяха да спрат тази играчка-плачка. Никога ли не сте чували за вероятностните нива?
— Чакаме да ни обясниш, Професоре — жлъчно се обади Шефът.
— Никога ли поне малко не сте се интересували какво точно става при пространствените скокове? Не ви ли е хрумвало, че завръщането в собствената ни вселена зависи единствено и само от точните изчисления на траекторията и енергията на прехода? Слава богу, че не всички вероятностни нива са позволени, тоест, не могат да съдържат жизнеспособна вселена, иначе никога нямаше да можем да уцелим собствената си. Само че дори най-малкото отклонение в изчисленията може да ни запрати на някакво кретенско място като това. Просто след двойния гравитационен удар, който ни заби на онази побъркана наркоманска планета, бордовите ни системи не са били съвсем изправни и след втория скок ние се намерихме отново в околностите на милата ни родна Земя, но тази Земя, казано като за вас, се намира на нещо като друга „честота“.
Шефът саркастично изръкопляска и добави:
— И как ще го докажеш?
— Достатъчно е да си спомните, че преди аварийното кацане всичко изглеждаше наред и ние доста се чудихме защо никой не отговаря на сигналите ни. Като че ли синята ни планетка беше задрямала. Ние, естествено, решихме, че имаме повреда, което си беше вярно повече отколкото можехме да си представим и се приземихме, за да се пулим до ден днешен къде сме попаднали. Най-идиотското е, че такова адски вероятно нещо се случи чак след толкова години хиперпространствени полети. Късметлии сме и това си е — тържествуващо завърши Пилотът, оглеждайки всички наоколо.
— Що се дуеш, бе? Нали ти беше един от главните? Не си ли и ти виновен? Никой от хората тука си нямаше хабер какво става — обади се Гнусникът. — Ние бяхме само изпълнителен персонал.
— Винаги така става — изсмя се Пилотът. — Мижитурките оцеляват най-дълго.
В отговор Гнусникът го замери с купичката си, а Пилотът му върна с камъка, който се размина на косъм от главата му. Няколко чифта ръце понечиха да ги сграбчат, но замръзнаха, стреснати от протяжния, безкрайно проточил се звук, нададен от ударилия се в стената камък. Този звън се понесе като бавно меняща се мелодия, която затихна рязко в мига, когато Гнусникът каза:
— Ще го откупя. Изглежда отвътре има сложни кухини. Утре ще се опитам да го разчупя.
Болката в главата на Пилота беше просто непоносима. Всеки път ставаше така. Всички се оливаха с пиенето и все се намираше някой да му лази по нервите. Адски изтощително. Как болеше само! На вратата се почука.
— Влизай! — изръмжа той.
— Как е? — попита Сянката.
— Ти как мислиш? — озъби се Пилотът.
— Дръж! — Сянката му подхвърли едно съдче. Пилотът бързо засмука гърлото му и след минута изражението му показа задоволство.
— Откъде ги намираш тия неща, бе човек? — поинтересува се той.
— А-а-а, не казвам — ухили се доволно насреща му Сянката — Ти по-добре ми кажи к’ви бяха тия чудесии дето ги надрънка вчера.
— Наистина ли искаш да разбереш?
