— Ще се опитам.
— Виж сега — започна Пилотът, — положението е следното. Надявам се, поне знаеш, че всичката помия, която виждаме, вероятно се е появила с нещо като взрив. Е, само че този взрив не е бил само в пространството, но и във времето. С една дума в това, което наричаме хиперпространство. Сега в него съществуват много паралелни вселени, чието движение всъщност е разтягане по протежение на това, което наричаме времеви оси. Естествено, наивно е да си мислим, че се намираме в края на такава ос и затова по-лесно ще е да приемем, че и миналото и бъдещето просто съществуват паралелно.
— Не знам дали те разбрах добре, но излиза, че чрез хиперпространството може да се пътува във времето?
— Да, но е доста вредно, защото това предизвиква „вълна“ по оста и може да се забърка невъобразима каша. Слава богу, поне това е било предвидено и забранено още в началото, без да му се дава гласност. Но изглежда, че такива много малки вълнички честичко се образуват по неизвестна причина някъде по протежение на това, което наричаме минало или бъдеще и се улавят от хора, които от векове са били обявявани за ясновидци или преродени. Е това е.
— Ти определено ме закопа. Обаче не звучи лошо — възкликна Сянката. — Между другото, какво ще кажеш да отидем да видим к’ви ги е надробил Гнусникът?
— Колко му е — надигайки натежалата си глава изпъшка Пилотът.
Странно оживление цареше в селото. Още докато слизаха по пътеката, те дочуха някакви неясни викове, но така и не разбраха какво се е случило. Но когато приближиха, те бяха посрещнати от женски писък:
— Гнусникът е умрял!
Двамата се спогледаха втрещено.
— До вчера нищо му нямаше, а сега… Хоп… — измърмори Сянката. Те забързаха към къщата на Гнусника, където вече се бяха събрали останалите. Той лежеше с изцъклен поглед на пода, а от устата му бе потекла някаква катраненочерна лигоч.
— Сигурно пак е пробвал някой от новите си буламачи — авторитетно и назидателно обяви Шефът. — Изнесете го оттук! Знаете какво да правите.
— Чакайте малко, къде е камъкът? — рязко каза Пилотът.
— К’ъв камък? — недоумяващо попита Калтакът.
— Онзи.
— А, да… Да не искаш да кажеш, че го е изял?
— Не съм казал нищо, олигофрен такъв, само попитах къде е.
В следващите минути цялата колиба бе обърната наопаки, но камъкът така и не се намери.
— Освен някой да е взел торбата му по погрешка… — замислено каза Шефът. — Всеки да си претърси къщата. Това се отнася и за тебе, Пилоте. Ако не се намери, мислете му…
— Ако не си ти самият … — каза под носа си Пилотът.
Те се пръснаха и когато се събраха отново пред къщурката, Шефът попита:
— Е…?
Всички мълчаливо вдигнаха рамене. Неловкото мълчание сякаш щеше да се стовари върху главите им, преди Пилотът да извика:
— Вижте!
Останалите погледнаха там, накъдето сочеше ръката му, за да видят, че течността, избълвана от Гнусника беше изчезнала.
— Спокойно, сигурно се е изпарила — каза Шефът.
— Беше толкова гъста и лепкава, че ми се струва невъзможно — смаян каза Сянката.
— Я стига глупости — разпореди се Шефът. — Заровете го!
Дъждът започна изневиделица на следващия ден. След няколко часа, в околностите на селото изникнаха първите кожести мехури, които имаха вкус на месо след като бъдат пробити, за да се освободи съдържащият се в тях смрадлив газ. Шефът разпредели групите и районите на работа, със заръката да не се отдалечават много-много, за да не привлекат към селото някое гадинище. Когато пробилото облаците слънце залезе, започнаха да се връщат първите натоварени с храна носачи. Един от тях закачи Дългия.
— Ей, Дълъг! Оня лъскавия камък, дето се фукаше с него е обикновен боклук, ако ме питаш.
— Абе я си… — отвърна премалелият от умора Дълъг.
— Язък дето би толкова път, да го домъкнеш.
— Що? — подозрително го погледна Дългият.
— Днеска намерихме цяла поляна, пълна с такива.
— Да-да — недоверчиво поклати глава Дългият.
— Верно е, Дълъг — каза минаващият наблизо Калтак. — Ние също открихме една.
— ’Айде стига, бе. Толкова пъти съм обикалял наоколо…
— Ние също, ама ей на, за първи път ги виждаме.
— Ше ида да видя, да знаеш! И само ако ме будалкаш…
— Ходи където щеш, като не вярваш.
Скоро всички се прибраха и селото потъна в сън. На сутринта Шефът се събуди пръв и излезе навън. След като се протегна и напрозява, той отиде до едно подобие на каца, наплиска се с вода, после гребна със закачената за съда кратунка и отпи. Погледът му срещна изгряващото слънце и в следващия миг Шефът вече беше изпуснал кратунката с крясък:
— Излезте! Бързо!!!
След минута, той бе наобиколен от притежателите на няколко сънени физиономии. С разтреперан пръст Шефът посочи към слънцето. Всички обърнаха глави нататък, за да видят още едно слънце, показващо се под вече изгрялото. Премрежвайки очи, те забелязаха, че това беше върхът на един хълм, който незнайно защо се бе превърнал в огромно огледало.
— Да знаете, това… Това са само ония гадни камъни — запелтечи Шефът. — Дълъг! — изврещя той и след малко добави — Намерете го и го пратете да види какво става там! Той ни забърка в кашата, така че да му мисли! Сигурно се е преместил в къщата на Гнусника! Тичайте!
Калтакът се втурна нататък, докато останалите втренчено гледаха сиянието. След малко се чу ужасеният му вик:
— Мамка му! Елате насам!
Пристигналите заковаха на място. От отворената врата на къщурката се беше изсипала камара огледални камъни, изпод която едва се подаваше познатата четирипръста ръка на Дългия.
— Бягайте към къщата на Пилота — неизвестно защо започна да се дере Шефът. — Всички!
Малката тълпа запрепуска по пътеката, разритвайки протягащите се към тях клони на храстите. Запъхтяната групичка се втурна в колибата като стресна до смърт спящия Пилот. Всички вкупом започнаха да му обясняват какво е станало, докато Шефът залостваше вратата.
— Абе вие наред ли сте? — едва успя да надвика шума Пилотът.
— Истина е, казвам ти, в селото са — разтресе го за раменете Сянката. — Видях ги с очите си!
— Чакай сега — спокойно отблъсна ръцете му Пилотът. — Видял си? Кого?
— Камъните… Ония.
— Допълзели са самички, така ли?
— Не знам, не знам… Но са там! — изпелтечи Сянката.
— Е, значи добре съм видял.
— Какво? — попита строго Шефът.
— Това, което отразяваше камъкът, онази вечер, в твоята кочинка. Мислех, че просто съм препил.
— И какво видя?
— Образът беше разкривен, пък и сещаш се… Но ми се стори, че камъкът не отразяваше това, което беше наоколо. И наистина, като се вгледах, видях нещо като равнина, пълна с камъни. После ми се стори, че… Но знам ли…
