Колко месеца, колко години са потребни, за да се превърне детето в юноша, а юношата в мъж? Можем ли да кажем с положителност кога именно се е извършила тази промяна?
Тук няма, както в учението, тържествено обявяване на резултатите, няма раздаване на награди, няма дипломи.
На Ален Поато, на тридесет и две години, му бяха достатъчни само няколко часа, а може би само няколко минути, за да престане да бъде човекът, какъвто бе, и да се превърне в съвсем друг.
Беше 18 октомври. Над Париж се лееше проливен дъжд и поривите на вятъра бяха толкова силни, че стъклочистачките на колите не служеха за нищо и само замъгляваха още повече светлината на уличните лампи.
Наведен напред, той караше бавно по булевард Курсел — отдясно се точеше черната желязна ограда на парка Монсо; след това навлезе в улица Прони, за да стигне до улица Фортюни, където живееше. Улицата е къса, от двете й страни се издигат богати сгради. Той има късмет да намери място за колата си почти точно срещу дома си и щом затръшна вратата й, машинално вдигна глава, за да види дали на последния етаж свети.
До такава степен беше свикнал с това движение, че всъщност не можеше да каже светеше ли на последния етаж или не. Втурна се срещу вихъра, който плисна студена вода върху лицето и дрехите му, и бутна желязната врата с матово стъкло.
Един човек, който стоеше на прага, сякаш се беше подслонил от дъжда, го последва по петите.
— Господин Поато?
Холът имаше скрито осветление, а стените му бяха облицовани с дърво.
— Да, аз съм — изненада се той.
Пред него стоеше някакво невзрачно същество, някаква незабележителна фигура в тъмно пардесю. Човекът измъкна от джоба си карта, пресечена напряко с националния трицвет.
— Инспектор Нобл, от Съдебната полиция.
Ален го погледна по-внимателно, любопитно, със слаба изненада. Беше свикнал да среща най-различни хора.
— Мога ли да се кача за малко с вас?
— Отдавна ли ме чакате?
— Почти около час.
— Защо не дойдохте да ме намерите в бюрото ми?
Инспекторът беше млад, по-скоро плах или пък не се чувствуваше добре. Той се усмихна, без да отвърне, и двамата мъже се отправиха към широкия старомоден асансьор с покрити с тъмночервено кадифе стени.
Докато кабината бавно се изкачваше, те се гледаха мълчаливо под меката светлина на плафонерката от шлифовано стъкло. На два пъти Ален Поато понечи да отвори уста, за да зададе въпрос, но после предпочете да изчака, докато влязат в апартамента.
Кабината спря на четвъртия етаж, последния. Ален отключи, бутна вратата и се изненада от тъмнината в жилището.
— Жена ми не се е прибрала — забеляза той машинално, като посегна към електрическия ключ.
Водата се стичаше по пардесютата им и капеше върху бледосиния плюшен килим.
— Можете да си свалите пардесюто.
— Няма смисъл.
Ален го погледна изненадано. Посетителят му го беше чакал цял час, зле подслонен пред входа, а сега подчертаваше, че посещението му ще бъде толкова кратко, че нямаше смисъл да сваля мокрото си пардесю.
Ален отвори една двукрила врата, щракна още няколко електрически ключа и множество лампи осветиха просторно помещение, една от стените на което беше изцяло остъклена; дъждът заливаше прозорците и водата се стичаше на дебели струйки по тях.
— Жена ми би трябвало да бъде тук…
Той погледна ръчния си часовник, макар че насреща му имаше старинен стенен часовник, чието медно махало се люлееше, като тихо потракваше при всяко движение.
Беше осем без четвърт.
— Ще вечеряме у едни приятели и…
Говореше на себе си. Възнамеряваше да се съблече набързо, да вземе един душ и да си сложи някой тъмен костюм.
— Няма ли да седнете?
Не беше нито разтревожен, нито заинтригуван. Или съвсем малко. Само му беше малко досадно от това неочаквано посещение, което му пречеше да изпълни онова, което трябваше да направи. Беше изненадан също така и от отсъствието на Жаклин.
— Притежавате ли някакво оръжие, господин Поато?
— Искате да кажете — пистолет?
— Да, тъкмо това имах предвид.
— Имам пистолет, който се намира в чекмеджето на нощното ми шкафче.
— Бихте ли ми го показали?
Инспекторът говореше с тих, колеблив глас. Ален се запъти към една врата, която водеше в спалнята, и посетителят му го последва.
Стаята беше тапицирана с жълта коприна, а огромното легло беше покрито с кожа от дива котка. Мебелите бяха лакирани, бели.
Ален дръпна чекмеджето, погледна учудено, пъхна ръка по-навътре сред разни дребни предмети.
— Няма го — измърмори той.
После се огледа, сякаш искаше да си припомни къде другаде би могъл да сложи оръжието.
Двете горни чакмеджета на скрина бяха негови, а долните — на Жаклин. Никой не я наричаше Жаклин. За него, както и за всички, тя беше Шатон — Котенцето, прякор, който той й беше измислил преди няколко години, защото Жаклин приличаше на малко котенце. Кърпи, нощници, бельо…
— Кога го видяхте за последен път?
— Струва ми се, тази сутрин…
— Сигурен ли сте?
Този път той се извърна към своя посетител и го изгледа със смръщени вежди.
— Слушайте, инспекторе… От пет години, откакто живеем тук, този пистолет стоеше винаги в чекмеджето на нощното ми шкафче… Всяка вечер, когато се събличам, изпразвам джобовете си именно в това чекмедже… В него поставям ключовете си, портфейла си, табакерата и запалката си, чековата си книжка, дребните си пари… Толкова съм свикнал да виждам пистолета на мястото му, че дори не обръщам внимание на това…
— А липсата му не би ли ви направила впечатление?
Ален помисли.
— Не вярвам. На няколко пъти се е случвало да се плъзне в дъното на чекмеджето…
— Кога видяхте жена си за последен път?
— Случило ли й се е нещо?
— Не в този смисъл, в който предполагате. Обядвахте ли с нея?
— Не. Бях в печатницата за оформянето на страниците и хапнах няколко сандвича на крак.
— Не ви ли е телефонирала през деня?
— Не.
Позамисли се, защото Шатон често му се обаждаше по телефона.
— И вие също ли не сте я потърсили по телефона?
— Тя рядко се свърта тук през деня. Работи, нали разбирате? Журналистка е и… Но кажете ми какво означават тези въпроси?
— Предпочитам началникът ми да ви обясни това. Бихте ли ме придружили в Ке де з’Орфевр, където ще ви поставят в течение на всичко?
— Сигурен ли сте, че жена ми?…
